Даниъл Силва - Изповедникът

Усещаше, че Ватиканът крие нещо. Реши да пропусне допитването до Службата за сигурност и сам да се добере до пълните досиета. Братът на съпругата му беше свещеник във Ватикана. Роси помоли за помощ и неговият роднина се съгласи, макар и неохотно. Седмица, по-късно разполагаше с копия от личните досиета.

— Познавали ли са се?

— Всеки би предположил, че да. Всъщност Феличи и Мандзини са работили едновременно в Държавния секретариат в годините на войната.

— В кой отдел?

— Немското бюро.

Детективът дълго се взира в улицата, преди да продължи разказа си. Седмица по-късно бе получил отговор на първата си молба за сведения за други свещеници в неизвестност. Този случай не съответстваше напълно на работата му, но местната полиция бе решила все пак да му изпрати доклада. Близо до австрийската граница, в градчето Толмедзо, бе изчезнала възрастна вдовица. Местните сили на реда се бяха отказали от по-нататъшно издирване и се предполагаше, че е мъртва. Но защо бяха уведомили Роси за изчезването й? Защото се знаеше, че десет години е била монахиня, преди да се откаже от обета си през 1947-а, за да се омъжи.

Детективът реши да предаде информацията на началниците си. Описа разкритията си и ги предостави на шефа на отдела, а после помоли за разрешение да настоява пред администрацията на Ватикана за повече информация относно двамата изчезнали свещеници. Молбата му бе отхвърлена. Монахинята имаше дъщеря, която живееше във Франция, в град Льо Руре, близо до Кан. Инспекторът поиска разрешение да пътува до Франция и да я разпита. Отново отказ. Според по-висшестоящите случаят нямаше връзка с другите и бе безсмислено да се тършува зад стените на Ватикана.

— Кой каза това?

— Самият старец — отвърна Роси. — Карло Казагранде.

— Казагранде? Къде съм чувал името му?

— Генерал Карло Казагранде беше шеф на отдела за контратероризъм в италианската жандармерия през седемдесетте и осемдесетте години. Той е човекът, разгромил „Червените бригади“ и възстановил сигурността на Италия. Затова е нещо като национален герой. Сега работи за Службата за сигурност на Ватикана, но в италианското разузнаване и полицейските служби все още го смятат за бог. Безпогрешен е. Когато Казагранде говори, всички слушат. Когато Казагранде заяви, че случаят е приключен, значи е приключен.

— Кой извършва убийствата? — попита Габриел.

Детективът сви рамене. Говорим за Ватикана, приятел.

— Който и да стои зад това, Ватиканът не иска разследването да се задълбочи. Строго се прилага неписаният закон за мълчание и Казагранде използва влиянието си, за да държи италианската полиция изкъсо.

— Монахинята, която е изчезнала в Толмедзо… как се е казвала?

— Реджина Каркаси.

Намерете сестра Реджина и Мартин Лутер. Тогава ще разберете истината за това, което се е случило в манастира.

— А в кой манастир е живяла по време на войната, преди да се отрече от обета си?

— Мисля, че някъде на север. — Роси се поколеба за миг, напрягайки паметта си. — А, да, в обителта „Светото сърце“. Намира се край Лаго ди Гарда, в градчето Бренцоне. Хубаво място.

Нещо на улицата привлече вниманието на Роси. Той се наведе напред, отмести пердето встрани и впери поглед навън. Внезапно скочи на крака и сграбчи ръката на Габриел.

— Ела с мен. Веднага!

Първите полицаи нахлуха през входната врата на пансиона: двама цивилни от Държавната полиция, следвани от шестима карабинери с автомати на гърдите. Роси мина през общото помещение, а после по къс коридор към метална врата, през която се излизаше в тъмния вътрешен двор. До слуха на Габриел достигнаха бързите стъпки на полицаите по стълбището към празната му стая. Бяха успели да избегнат първата вълна. Но със сигурност щяха да последват нови.

Отвъд двора имаше алея, по която се излизаше на улицата, успоредна на Виа Джоберти. Притискайки китката на Габриел, Роси го повлече натам. Зад тях, на втория етаж на пансиона, Габриел чу как карабинерите разбиха вратата на стаята му.

Роси застина, когато по алеята дотичаха още двама въоръжени карабинери. Габриел го подкани да продължат. Преди да навлязат във вътрешния двор, полицаите внезапно спряха и светкавично насочиха автоматите си за стрелба. Габриел не можеше да се предаде. Той залегна и удари ребрата си в земята, щом първите откоси засвистяха над главата му. Роси не се оказа достатъчно бърз. Един изстрел го улучи в рамото и моментално го повали.