Даниъл Силва - Изповедникът

Включи телефона, както я бе инструктирал, и внимателно въведе номера. След няколко секунди чу сигнал „свободно“. После прозвуча мъжки глас.

— Обажда се майка Винченца.

— Зная кой се обажда — прекъсна я мъжът със строг делови тон. Едва сега тя си спомни за предупреждението му никога да не споменава имена по телефона. Почувства се като глупачка.

— Казахте ми да ви позвъня, ако някой дойде в манастира да пита за професора. — Поколеба се, очаквайки той да заговори, но не последва реплика. — Днес следобед дойде един човек.

— С какво име се представи?

— Ландау — отвърна тя. — Ехуд Ландау от Тел Авив. Каза, че е негов брат.

— Къде е сега?

— Не зная. Вероятно е отседнал в стария хотел.

— Можете ли да разберете?

— Да, предполагам.

— Проверете… и ми позвънете отново.

Връзката прекъсна.

Майка Винченца сложи телефона обратно в скривалището му и тихо затвори чекмеджето.

Габриел реши да прекара нощта в Бренцоне и да се върне във Венеция рано сутринта. Вървя пеш от манастира до хотела и резервира стая. Перспективата да вечеря в мрачната трапезария бе потискаща и той реши да се поразходи до крайбрежието в хладната мартенска вечер и да хапне риба в уютен ресторант, пълен с жители на градчето. Бялото вино бе местно и много студено.

Докато се хранеше, запечатаните в съзнанието му образи проблеснаха. Руната и Трираменната свастика, нарисувани върху стената в апартамента на Бенджамин, кръвта по пода, където е лежало тялото; детектив Вайс, преследвал го по улиците на Мюнхен; майка Винченца и слизането по стълбите до влажното манастирско подземие.

Беше убеден, че някой е убил Бенджамин, за да го накара да замълчи. Само това можеше да обясни защо компютърът му е изчезнал и защо в апартамента му няма никакви доказателства, че е работел върху книга за евреи, намерили убежище в католически имоти по време на войната. Най-общо казано, това не беше тема, заради която някой да намери смъртта си.

Плати сметката и тръгна към хотела. Не бързаше, шляеше се по тихите улички на стария град, почти не обръщайки внимание накъде върви и свивайки по тесни случайни преки. Мисълта му напредваше заедно с разходката му през Бренцоне. Инстинктивно подходи към проблема като към реставрация, сякаш книгата на Бенджамин беше картина, толкова сериозно пострадала от времето, че е останало почти голо платно с няколко цветни петна и фрагменти от контури. Ако Бенджамин бе стар майстор, Габриел щеше да изучи всички негови подобни творби, да анализира техниката му и влиянията през периода, когато е нарисувана картината. Казано накратко, щеше да погълне всички подробности за художника, колкото и незначителни да изглеждат, преди да застане пред платното и да се залови за работа.

Засега имаше оскъдна основа, върху която да изгради реставрацията си, но докато скиташе по уличките, осъзна още една съществена подробност.

За втори път от два дни насам усети, че го следят.

Сви зад първия ъгъл и мина покрай редица магазини със спуснати капаци. Когато погледна назад през рамо, видя мъж, който сви след него. Направи същата маневра и още веднъж забеляза преследвача — просто сянка на тъмната уличка, слаб, леко приведен силует, пъргав като улична котка.

Габриел се промъкна в сумрачното стълбище на малка жилищна сграда и се заслуша, докато стъпките постепенно заглъхнаха. Щом престана да ги чува, отново излезе на улицата и се отправи към хотела. Сянката му бе изчезнала.

Когато влезе в хотела, администраторът Джакомо все още стоеше на рецепцията. Плъзна ключовете по плота, сякаш представляваха безценна реликва, и го попита за вечерята.

— Беше чудесна, благодаря.

— Може би утре ще опитате от нашата кухня.

— Може би — уклончиво повтори Габриел и прибра ключа в джоба си. — Бих искал да видя сметката на Бенджамин за престоя му тук, особено за телефонните разговори. Може да ми е от полза.

— Да, зная какво имате предвид, синьор Ландау, но се опасявам, че ще е нарушение на строгата политика за неприкосновеност на гостите ни. Сигурен съм, че човек като вас разбира това.

Габриел изтъкна, че щом Бенджамин вече не е между живите, грижата за неприкосновеността му е неуместна.

— Съжалявам, но правилата се отнасят и за покойниците — каза администраторът. — Само ако полицията поиска подобна информация, сме длъжни да я предоставим.

— Важна е за мен — настоя Габриел. — Готов съм да платя необходимата такса за услугата.