Даниъл Силва - Изповедникът

Майка Винченца, изглежда, прие това обяснение, защото след минута внимателно обмисляне каза:

— Брат ви пишеше книга за евреите, намерили убежище в Църквата по време на Втората световна война.

За миг Габриел се замисли върху новината. Книга за евреи, които са се крили в манастири? Струваше му се правдоподобно, но не звучеше като тема, която Бенджамин би прегърнал. Нито пък обясняваше необичайната му потайност. Реши да продължи играта.

— Какво го е довело тук?

Майка Винченца го изгледа изпитателно над ръба на чашата си.

— Допийте кафето си — каза тя. — После ще ви покажа защо брат ви дойде в Бренцоне.

Слязоха по стръмното каменно стълбище, светейки си с фенерче. Топлата ръка на монахинята леко докосваше лакътя на Габриел. На най-долното стъпало ги лъхна мирис на влага и той видя как дъхът му се издига като пара. Пред тях имаше тесен коридор с множество сводове от двете страни. Нещо тук напомняше за катакомбите. Изведнъж пред очите му се явиха видения на изтерзани души, шепнещи и бродещи с факли.

Майка Винченца го поведе по коридора, спирайки се до всеки свод, и освети тясно помещение. Каменните зидове блестяха от влага, а мирисът от езерото се усещаше натрапчиво. Габриел имаше чувството, че чува плясък на вода над главите им.

— Единственото място, където според сестрите бежанците щели да се намират в безопасност — каза монахинята най-сетне, нарушавайки тишината. — Както навярно усещате, през зимата е било непоносимо студено. Всички са страдали, особено децата.

— Колко са били?

— Около десетина. Може би и повече. След време останали по-малко.

— Защо?

— Някои се прехвърлили в други манастири. Едно семейство се опитало да стигне до Швейцария. Швейцарски граничен патрул ги хванал и ги предал на германците. Чух, че умрели в Аушвиц. По време на войната бях малко момиче, разбира се. Семейството ми живееше в Торино.

— Сигурно е било доста опасно за жените, които са живеели тук.

— Да, много. В онези дни из страната обикаляли фашистки отряди, търсещи евреи. Давали се подкупи. Евреи били предавани за пари. Всеки, който укривал евреи, бил застрашен от ужасни последици. Сестрите ги приели с голям риск за самите себе си.

— Защо са го направили?

Абатисата топло се усмихна и притисна ръката му.

— Църквата има вековни традиции, синьор Ландау. Свещениците и монахините приемат за свой дълг да помагат на бежанци. Да спасяват незаслужено преследваните. Сестрите от Бренцоне укривали евреи от християнско милосърдие. А и защото така им било наредено от Светия отец.

— Папа Пий е наредил манастирите да приемат евреи?

Монахинята широко отвори очи.

— Точно така. Манастири, училища, болници. Всички църковни институции и имоти са получили нареждане от Светия отец да отворят вратите си за евреите.

Лъчът на фенерчето се спря на голям плъх със светещи жълти очи, който бързо побягна, драскайки с нокти по камъните.

— Благодаря ви, майко Винченца — каза Габриел. — Мисля, че видях достатъчно.

— Както желаете. — Монахинята стоеше неподвижно, с вперен в него поглед. — Това място не бива да ви натъжава, синьор Ландау. Благодарение на сестрите от Бренцоне укрилите се тук хора са оцелели. Не е място за сълзи, а за радост. За надежда.

Габриел не каза нищо в отговор и майка Винченца го поведе обратно нагоре по стълбите. Докато вървеше по чакълената настилка в двора, вечерният вятър повдигна полите на униформата й.

— След малко започва вечерята ни. Каня ви да я споделите с нас, ако желаете.

— Много сте любезна, но не искам да ви смущавам. Освен това вече ви отнех достатъчно време.

— Нищо подобно.

Щом стигнаха до портала, Габриел се спря и се обърна с лице към нея.

— Знаете ли имената на хората, намерили убежище тук? — изведнъж попита той.

Монахинята сякаш се изненада от въпроса му. Остана загледана в него, но решително поклати глава.

— За съжаление имената са се загубили през годините.

— Жалко.

— Да — бавно кимна тя.

— Мога ли да ви задам още един въпрос, майко Винченца?

— Разбира се.

— Получихте ли разрешение от Ватикана да разговаряте с Бенджамин?

Абатисата предизвикателно вдигна глава.

— Няма нужда някой бюрократ от Курията да ми казва кога да говоря и кога да мълча. Само моят Бог може да ми нареди това, а Бог поиска да разкажа на брат ви за евреите, намерили убежище в Бренцоне.

Майка Винченца имаше малък кабинет на втория етаж на манастира — приятна стая с изглед към езерото. Заключи вратата, след което седна на скромното си бюро и отвори горното чекмедже. Там, скрит зад малка картонена кутия с химикалки и кламери, бе лъскавият й мобилен телефон. Притежаването на подобна вещ противоречеше на строгите правила в манастира, но човекът от Ватикана я бе уверил, че при тези обстоятелства това не би представлявало нарушение — морално или каквото и да е друго.