Даниъл Силва - Изповедникът

Щом го видя да се приближава, служителят на рецепцията зае сериозна поза. Габриел погледна сиво-черната табелка с името му, закачена на лявата предница на сакото: Джакомо. Рус и синеок, широкоплещест като пруски офицер, той любопитно го изгледа иззад плота.

С престорено силен акцент Габриел се представи като Ехуд Ландау от Тел Авив. Администраторът изглеждаше видимо доволен. Когато го попита за мъж, посетил хотела преди два месеца — професор Бенджамин Щерн, който е забравил очилата си, служителят бавно поклати глава. Петдесетте евро, които Габриел пъхна в ръката му, сякаш раздвижиха паметта му.

— А, да, хер Щерн! — Сините очи затанцуваха. — Писателят от Мюнхен. Добре си го спомням. Остана за три нощувки.

— Професор Щерн беше мой брат.

— Беше?

— Бе убит в Мюнхен преди десет дни.

— Моите съболезнования, синьор Ландау, но май е редно да говоря за професор Щерн с полицията, а не с брат му.

Когато Габриел каза, че провежда свое разследване, служителят замислено смръщи вежди.

— За съжаление не мога да ви кажа нищо ценно, освен да ви уверя, че смъртта на професор Щерн няма нищо общо с престоя му в Бренцоне. Впрочем брат ви прекара по-голямата част от времето в манастира.

— Манастир?

Администраторът заобиколи плота.

— Последвайте ме.

Той поведе Габриел през фоайето и през двойна остъклена врата. Прекосиха тераса с изглед към езерото и се спряха до парапета. Недалеч, стърчаща отвъд езерото върху скала, се издигаше крепост с високи назъбени стени.

— Манастирът „Светото сърце“. През деветнадесети век е бил санаториум. Монахините заели имота преди Първата световна война и оттогава е тяхно владение.

— Знаете ли какво е правил брат ми там?

— За жалост — не. Но попитайте майка Винченца. Тя е абатисата 31 31 Игуменка на католически манастир. — Б.р. . Чудесна жена. Сигурен съм, че с радост ще ви помогне.

— Бихте ли ми дали телефонния й номер?

Хотелиерът поклати глава.

— Там няма никакви телефони. Сестрите много държат на уединението си.

Два високи кипариса стояха като часовои от двете страни на железния портал. Когато Габриел натисна звънеца, от езерото се надигна студен вятър и вихрушката, която премина през двора, раздвижи клоните на маслините. След миг се появи старец, облечен с изцапани работни дрехи. Щом Габриел каза, че иска да проведе кратък разговор с майка Винченца, той кимна и изчезна в манастира. Малко по-късно развърза веригата на портала и му даде знак да го последва.

Монахинята чакаше в преддверието. Сиво-бяла забрадка обграждаше овалното й лице. Дебелите стъкла на очилата правеха съсредоточените й очи огромни. Когато Габриел спомена името на Бенджамин, на лицето й засия широка искрена усмивка.

— Да, разбира се, че го помня — каза тя и хвана ръката му. — Чудесен човек. Толкова интелигентен. Беше ми приятно да разговарям с него.

Габриел й съобщи новината. Майка Винченца се прекръсти и преплете пръсти под брадичката си. Големите й очи се насълзиха.

Въпреки обета за бедност, сестрите от Бренцоне обитаваха един от най-добре поддържаните църковни имоти в Италия. Общата стая, в която Габриел бе въведен, представляваше просторна правоъгълна галерия с мебели, подредени в три отделни ъгъла за сядане. През огромните прозорци той видя тераса и ярката луна, сияеща над езерото.

Седнаха върху две избелели кресла до прозореца. Майка Винченца позвъни с малко звънче и когато се появи млада монахиня, помоли за кафе. Монахинята се оттегли така плавно и безшумно, че Габриел се запита дали няма колела под дългата си униформа.

Той разказа на абатисата за убийството на Бенджамин. Тактично премълча някои подробности, за да спести шока на набожната жена срещу него. Въпреки това, след всеки нов факт тя въздъхваше тежко и бавно се прекръстваше. Когато Габриел свърши, изглеждаше напълно съкрушена. Малката чашка подсладено еспресо, донесена от мълчаливата млада монахиня, сякаш поуспокои нервите й.

— Знаехте ли, че Бенджамин е писател?

— Разбира се. Затова беше в Бренцоне.

— Във връзка с писането на книга?

— Точно така.

Майка Винченца замълча, когато влезе градинарят със сноп маслинови съчки в ръце.

— Благодаря, Личо — каза тя.

Старецът остави съчките в коша до огнището и отново излезе.

Абатисата продължи:

— Щом сте негов брат, защо не знаете каква е била темата на книгата му?

— Поради някаква причина Бенджамин пазеше в тайна този проект дори от приятелите и близките си. — Габриел си спомни разговора с професор Бергер в Мюнхен. — Дори деканът на факултета в университета „Лудвиг-Максимилиан“ не е знаел върху какво работи.