Даниъл Силва - Изповедникът

Казагранде хвърли поглед назад. Другите седяха разпръснато по скамейките: италианският министър на външните работи; влиятелен епископ от Събора за съхранение на доктрината; шефът на пресцентъра на Ватикана; уважаван консервативен теолог от Кьолн; инвестиционен банкер от Женева; лидер на крайнодясна партия във Франция; собственик на испански медиен конгломерат; управител на една от най-големите европейски автомобилни компании. Още десетина, почти от същото тесто, все католици догматици, упражняващи огромна политическа и финансова власт, посветили се на възвръщането на позициите на господство, които Църквата бе имала преди опустошителната Реформация. Казагранде се забавляваше да слуша дебати чия е истинската власт в Римокатолическата църква. Дали на Синода на епископите? Или на Съвета на кардиналите? Или на самия Върховен понтифекс? „Не“, помисли си Казагранде. Истинската власт над Римокатолическата църква се намираше тук, в този параклис, върху това възвишение край Риети, в ръцете на това тайно братство.

Към олтара пристъпи духовно лице, кардинал в обикновени одежди на енорийски свещеник. Членовете на братството станаха на крака и литургията започна.

— In nomine Patris et Filii et Spiritus Sancti.

— Amen.

Кардиналът бързо извърши встъпителните ритуали, ритуала за покаяние, Kyrie 28 28 Kyrie Eleison (гр.) — Господи, помилуй. — Б.пр. и Gloria 29 29 Gloria (лат.) — Слава. — Б.пр. . Тържествено произнесе литургията Tridentine 30 30 Tridentine — традиционна католическа литургия на латински език. — Б.пр. , защото една от целите на братството бе да възстанови това, което наричаше „обединяваща сила на латинския език“.

Проповедта бе типична за подобни събирания: призив за борба, предупреждение за непреклонност пред лицето на врага, насърчение за смазване на подривните сили на либерализма и модернизма в обществото и самата Църква. Кардиналът не спомена името на братството. За разлика от близките му родственици Опус Деи, Легиони на Христа и Сдружението на свети Пий X, то не съществуваше официално и името му никога не се изричаше. Помежду си членовете му го назоваваха само Институцията.

Казагранде многократно бе чувал тази проповед и този път си позволи умът му да е другаде. Замисли се за положението в Мюнхен и съобщението, което бе получил от информатора си за израелеца Ландау. Предчувстваше нови неприятности, зловеща заплаха за Църквата и братството. Трябваха му благословията на кардинала и парите на Роберто Пучи, за да се справи с нея.

— Hie est enim calix sanguinis mei — изрецитира кардиналът. — „Защото това е чашата с моята кръв, новият и вечният завет, тайнството на вярата, което ще бъде посято за вас и много други за избавление от греховете“.

Казагранде отново насочи вниманието си към свещеника. Пет минути по-късно, когато литургията за причастие завърши, стана и запристъпва в колоната към олтара след Роберто Пучи. Финансистът получи свето причастие, после дойде неговият ред.

Държавният секретар кардинал Марко Бриндизи повдигна нафората, погледна Казагранде в очите и каза на латински:

— Нека тялото на нашия бог Иисус Христос съхрани душата ти за вечен живот.

Карло Казагранде прошепна:

— Амин.

В параклиса никога не се говореше за бизнес. Деловите разговори се водеха по време на разточителния обяд, сервиран на шведска маса в просторна галерия с гоблени по стените и изглед към терасата. Казагранде беше разсеян и нямаше апетит. По време на дългата си война срещу „Червените бригади“ бе принуден да живее, криейки се в подземни бункери и казарми, в компанията на недодялани военни. Не беше успял да свикне с привилегиите на охолния живот зад стените на Ватикана. Нито пък споделяше ентусиазма на другите гости към гощавката на Роберто Пучи.

Побутна парче пушена сьомга в чинията си, докато кардинал Бриндизи умело ръководеше събранието. Бриндизи бе дългогодишен ватикански бюрократ, но ненавиждаше въртенето в омагьосан кръг и лицемерието, които характеризираха повечето обсъждания в рамките на Курията. Кардиналът бе човек на действието и начинът, по който подхождаше към дневния ред, приличаше на държание на председател на управителен съвет. „Ако не бе станал свещеник — помисли си Казагранде, — щеше да е най-яростният конкурент на Роберто Пучи“.

Мъжете в тази стая смятаха демокрацията за съмнително и неефективно средство за управление и според тях в братството, както и в самата Римокатолическа църква, нямаше място за нея. Бриндизи имаше власт, която щеше да упражнява до смъртта си. На жаргона на Институцията, всеки от мъжете в стаята бе „директор“, който щеше да се завърне у дома и да проведе подобно събрание с подчинените си. По този начин нарежданията на Бриндизи щяха да се разпространят из цялата огромна организация. Нямаше толерантност към творчески идеи и независимо мислене на средното ръководно ниво. Членовете на братството се бяха заклели в пълно подчинение.