Даниъл Силва - Изповедникът

— Това е мястото, където е станал инцидентът, нали?

— Точно така. Не е необичайно евреин да отиде да се поклони там.

— А обичайно ли е да разбере, че е под наблюдение, и да организира съвършено бягство?

— Вземам си бележка.

— Изпрати ми снимката… тази вечер .

След тези думи мъжът в Рим затвори.

Има нещо страховито в красотата на Вила Галатина. Някогашно бенедиктинско абатство, тя се издига върху гранитна колона сред възвишенията на областта Лацио и навъсено се взира в селото на дъното на гористата долина. През седемнадесети век абатството е било закупено от влиятелен кардинал и превърнато в разкошна лятна резиденция — място, където негово Високопреосвещенство намирал спасение от жегата в Рим през август. Архитектът му проявил благоразумието да съхрани екстериора и жълтеникавата фасада е запазена до ден днешен, както и островърхите бойни кули. В едно утро в началото на март високо до бруления от вятъра парапет стоеше охранител не с лък на рамо, а с мощен снайпер „Берета“. Сегашният собственик бе човек, който гледа сериозно на сигурността си. Казваше се Роберто Пучи, финансист и индустриалец, чиято власт над съвременна Италия бе сравнима дори с тази на кардинал във времето на Ренесанса.

Пред стоманения портал спря брониран мерцедес седан и двама охранители с бежови костюми веднага го посрещнаха. Мъжът на задната седалка спусна стъклото. Единият от охранителите огледа лицето му и отличителните регистрационни табели на мерцедеса. Ватикански номер . Портите на Роберто Пучи се отвориха и зад тях се разкри асфалтирана алея с кипариси от двете страни. Половин километър по-нагоре по възвишението се намираше самата вила.

Мерцедесът спокойно продължи по алеята и спря на чакълестата площадка в сенките на пинии и евкалипти. Вече имаше дванадесет други коли, заобиколени от малка армия охранители и лични шофьори. Мъжът от задната седалка слезе и тръгна сам, без телохранителя си, през градината към камбанарията на параклиса.

Казваше се Карло Казагранде. За известно време името му бе легенда в Италия, защото той бе генерал Карло Казагранде, шефът на антитерористичния отдел на Италианската жандармерия, който бе разбил комунистическите „Червени бригади“. От съображения за лична сигурност упорито избягваше вниманието на медиите и само няколко души извън римското разузнаване биха разпознали лицето му.

Казагранде вече не работеше за карабинерите. През 1981-а, седмица след покушението срещу папа Йоан Павел II, бе подал оставка и се бе скрил зад стените на Ватикана. Можеше да се каже, че винаги е работил за Светия престол. Бе оглавил Службата за сигурност, заклевайки се, че вече никой папа не ще бъде откаран от площад „Свети Петър“ в линейка, молейки се на Дева Мария за живота си. Той проведе щателно разследване за стрелбата и заговорниците бяха идентифицирани и обезвредени, преди да успеят да организират нов опит за убийство на папата. Разкритията се оказаха толкова разтърсващи, че генералът не ги сподели с никого, освен със самия Свети отец.

Казагранде вече не отговаряше лично за сигурността на папата. През последните три години вършеше друга работа за своята любима Църква. Оставаше свързан със Службата за сигурност на Ватикана, но скромната му роля в някои отдели бе само параван. Всъщност ръководеше подразделение с неясното наименование Специален разузнавателен отдел. Задачата му се пазеше в такава тайна, че само шепа хора от Ватикана знаеха какво е истинското естество на работата му.

Той влезе в параклиса. Хладният въздух, изпълнен с мирис на восък и тамян, погали лицето му. Потопи пръсти в светената вода, прекръсти се и тръгна по централната пътека към олтара. Думата „параклис“ беше твърде скромна за това здание. Всъщност беше голяма църква, по-голяма от енорийските църкви в повечето близки градове.

Казагранде зае мястото си на първата скамейка. Роберто Пучи, облечен в сив костюм и бяла риза с отворена яка, му кимна от другата страна на пътеката. Въпреки седемдесет и петте си години, Пучи все още излъчваше физическа неуязвимост. Косите му бяха бели, а лицето — с груба излъскана кожа. Той хладно прецени новодошлия с черните си очи изпод полуспуснати клепачи. Характерният поглед на Пучи . Когато погледнеше някого така, създаваше впечатлението, че се двоуми дали да го прободе в сърцето, или да пререже гърлото му.

Също като Карло Казагранде, и Роберто Пучи бе uoto di fiducia — доверен човек. Само миряни с изключителни способности, ценени от Ватикана, бяха допускани до най-тайните й владения. Казагранде бе експерт по сигурност и разузнаване. Пучи притежаваше пари и политическа власт. Той представляваше скритата ръка, която дърпаше конците в италианската политика, толкова влиятелен, че не можеше да се сформира правителство без поход до Вила Галатина за неговата благословия. Но малцина от италианската политическа класа знаеха, че Пучи държи в ръцете си и друга римска институция — Ватикана. Властта му над Светия престол произтичаше от тайния контрол върху значителна част от вложенията на Католическата църква в акции и недвижими имоти. Под сигурната ръка на Пучи нетната стойност на авоарите на Ватикана бе нараснала неимоверно. За разлика от предшествениците си, бе извършил този подвиг без дори лек мирис на скандал.