Даниъл Силва - Изповедникът

— Такса? Разбирам. — Замислено се почеса по брадичката. — Мисля, че ще възлезе на петстотин евро. — Направи пауза, докато Габриел прецени сумата. — За обработване на информацията. В аванс естествено.

— Да, разбира се.

Габриел отброи банкнотите и ги сложи на плота. Ръката на администратора се плъзна по повърхността и парите изчезнаха.

— Приберете се в стаята си, синьор Ландау. Ще ви донеса разпечатката.

Качи се по стълбите до стаята си. Затвори вратата и закачи веригата, а после застана до прозореца, загледан навън. Езерото проблясваше на лунната светлина. Нямаше никого — или поне не се виждаше. Габриел седна на леглото и започна да се съблича.

Под вратата се появи плик, който се плъзна по теракотата на пода. Взе го и извади съдържанието. Прегледа разпечатката на светлината на нощната лампа. По време на двудневния си престой в хотела Бенджамин бе позвънил само три пъти: два — в апартамента си в Мюнхен — навярно за да провери съобщенията на телефонния си секретар, а третия — на номер в Лондон.

Габриел вдигна слушалката и го набра.

Включи се телефонен секретар.

— Свързахте се с офиса на Питър Малоун. Съжалявам, но в момента не мога да се обадя. Ако желаете, оставете …

Той затвори.

Питър Малоун? Британският разследващ журналист? Защо Бенджамин се е свързал с човек като него? Габриел сгъна разпечатката и я пъхна обратно в плика. Тъкмо се канеше да го прибере в куфарчето на Ехуд Ландау, когато телефонът звънна.

Протегна ръка, но се поколеба. Никой не знаеше, че е тук, само администраторът и мъжът, който го бе проследил от ресторанта. Може би Малоун бе запаметил номера и бе решил да отговори на обаждането му. По-добре беше да провери, отколкото да тъне в невежество. Грабна слушалката и я задържа до ухото си, без да проговори.

Най-сетне каза:

— Да?

— Майка Винченца ви лъже, както излъга и приятеля ви. Намерете сестра Реджина и Мартин Лутер. Тогава ще узнаете истината за това, което се е случило в манастира.

— Кой се обажда?

— Не се връщайте тук. Не сте в безопасност.

Щрак.

Мъжът, който обитаваше голямата уединена вила в сянката на Айгер, беше самотник, макар и да живееше в съответствие с високия стандарт на планините в Централна Швейцария. Постави си за цел да узнае какво се говори за него и разбра, че в баровете и кафенетата на Гринделвалд непрекъснато се носят слухове за заниманията му. Някои го смятаха за преуспял частен банкер от Цюрих, други вярваха, че е собственик на голям химически концерн с главен офис в Цуг. Според друга версия бе наследник на богато семейство и не бе имал никаква кариера. Разпространяваха се и безпочвени клюки, че търгува с оръжие или пере пари. Момичето, което почистваше вилата му, разказваше, че кухнята му е пълна със скъпи медни съдове и всякакви съвременни уреди. Затова някои предполагаха, че е готвач или ресторантьор. Последното му допадна най-много. С удоволствие би изкарвал прехраната си с готвене, ако не се бе заловил със сегашната си професия.

Малкото писма, които пристигаха във вилата му, бяха адресирани до Ерик Ланге. Говореше немски с цюрихски акцент, но с напевната интонация на коренните жители на долините от централната част на Швейцария. Пазаруваше в супермаркета „Мигрос“ в града и винаги плащаше в брой. Никой не го посещаваше и въпреки привлекателната му външност, никога не бе забелязван в компанията на жена. Често отсъстваше за дълги периоди. Когато го питаха за причината, измърморваше нещо за бизнес пътуване. При настояване за подробности сивите му очи изведнъж добиваха смразяващ израз и малцина се осмеляваха да продължат да любопитстват.

Създаваше впечатлението, че е човек с твърде много свободно време. От декември до март, когато имаше дебел сняг, прекарваше повечето дни по пистите. Бе умел скиор, бърз, но никога безразсъден, с телосложението и силата на спускач и бързината и пъргавината на слаломист. Обличаше се в скъпи, но семпли екипи, внимателно подбрани, за да не привличат вниманието. На седалковите лифтове бе пословично мълчалив. През лятото, когато всичко — освен постоянните ледници — се разтапяше, излизаше от вилата си всяка сутрин и се изкачваше по стръмния склон. Тялото му изглеждаше създадено за това: високо и силно, с тесен ханш, широки рамене, мускулести бедра и мощни прасци. Придвижваше се бързо по каменистите пътеки, пъргав като котка, и сякаш никога не се уморяваше.