Даниъл Силва - Изповедникът

В 20:15, точния час, който бе определил, Ланге чу почукване на вратата. Взе „Стечкин“-а в едната ръка, а в другата — фенерчето, и позволи на посетителя да влезе в тъмната като гробница стая. Когато вратата отново се затвори, включи фенерчето. Лъчът освети дребничък, добре облечен мъж около седемдесетте, с оловносиви коси и равно подрязан бретон. Ланге го познаваше — генерал Карло Казагранде, бивш шеф на отдела за контратероризъм на карабинерите, а сега пазител на всички тайни на Ватикана. Колко ли стари врагове на генерала биха искали да са на мястото му сега, със зареден пистолет, насочен срещу великия Казагранде, палача на „Червените бригади“, спасителя на Италия. Бригадите се бяха опитали да го убият, но тогава Казагранде бе живял под земята, прехвърляйки се от бункер в бункер, от казарма в казарма. Вместо него бяха заклали съпругата му и дъщеря му. Оттогава старият генерал се промени, което може би обясняваше това, че сега се намираше тук, в тъмна хотелска стая в Цюрих, за да наеме професионален убиец.

— Тук е като в изповедалня — отбеляза Казагранде на италиански.

— Именно — отвърна Ланге на същия език. — Можете да коленичите, ако така ще се чувствате по-удобно.

— Предпочитам да остана прав.

— Носите ли досието?

Казагранде повдигна дипломатическото си куфарче. Ланге придвижи пистолета до лъча на фенерчето, така че мъжът от Ватикана да го вижда. Движенията на Казагранде бяха бавни, сякаш боравеше с опасни експлозиви. Отвори куфарчето, извади голям кафяв плик и го сложи на масичката. Ланге го взе с ръката, в която държеше пистолета, разклати го и изсипа съдържанието в скута си. След миг вдигна поглед.

— Разочарован съм. Надявах се, че задачата ми ще е да убия папата.

— Бихте го направили, нали? Бихте убили своя папа.

— Не е мой папа, но отговорът на въпроса ви е: „Да, бих го убил“. Ако бяха наели мен вместо онзи смахнат турчин, Поляка щеше да умре още в онзи следобед на площад „Свети Петър“.

— Тогава предполагам, че трябва да съм благодарен на КГБ, че не са наели вас. Бог знае, че сте вършили доста мръсна работа за тях.

— КГБ? Не вярвам, генерал Казагранде, както навярно и вие. Поляка не беше любимец на КГБ, но и те не бяха толкова глупави, че да посегнат на живота му. Доколкото съм чувал, смятате, че заговорът за убийство на папата се е състоял по-близо до дома, в самата Църква. Затова разкритията, до които стигнахте при проучването си, бяха строго пазени в тайна. Перспективата истинската самоличност на заговорниците да излезе наяве изглеждаше твърде смущаваща за всички засегнати. Освен това беше удобно да поддържате недоказаната хипотеза за вината, сочеща към изток, към Москва, към истинските врагове на Ватикана.

— Дните, в които решавахме проблемите си с убийства на папи, свършиха със Средновековието.

— Моля ви, генерале, подобни твърдения не правят чест на човек с вашия интелект и опит. — Ланге стовари досието на масичката. — Връзките между този мъж и израелския професор са твърде силни. Не се наемам. Намерете някой друг.

— Няма друг като вас. А и нямам време да издиря друг надежден кандидат.

— Тогава ще ви струва скъпо.

— Колко?

След пауза Ланге каза:

— Петстотин хиляди, платени в аванс.

— Това е малко прекалено, не смятате ли?

— Не, не смятам.

Казагранде си даде вид, че обмисля условието. Най-сетне кимна.

— След като го убиете, искам да претърсите кабинета му и да донесете всички материали, които го свързват с професора и книгата. Освен това искам да получа компютъра му. Донесете нещата в Цюрих и ги оставете в същия банков сейф, в който оставихте материалите от Мюнхен.

— Пренасянето на компютъра на човек, когото току-що е очистил, не е най-разумният ход на един наемен убиец.

Казагранде вдигна очи към тавана.

— Колко?

— Още сто хиляди.

— Дадено.

— Когато видя, че парите са внесени по сметката ми, ще пристъпя към действие. Има ли краен срок?

— Вчера.

— Тогава трябваше да дойдете при мен преди два дни.

Генералът се обърна и излезе. Ерик Ланге угаси фенерчето и допи виното си на тъмно.

Казагранде тръгна по Банхофщрасе във вихрушката, която се надигаше откъм езерото. Изпита страхотно желание да падне на колене и да изповяда греховете си пред свещеник. Не можеше. Според правилата на Институцията трябваше да се изповядва само пред свещеник, който е член на братството. Поради деликатното естество на работата му единственият му изповедник бе кардинал Марко Бриндизи.