Даниъл Силва - Изповедникът

— Равинът е в синагогата за вечерна молитва. Помоли ме да ви правя компания, докато се върне. Аз съм Киара. Току-що сварих кафе. Искате ли?

— Благодаря.

Тя наля чаша еспресо от кафеварката, добави захар, без да го попита дали желае, и му я подаде. Когато Габриел взе чашата, жената забеляза петната от боя по ръцете му. Беше дошъл в гетото веднага след разговора си с Тиеполо и не бе имал време да измие ръцете си добре.

— Художник ли сте?

— Реставратор.

— Колко интересно. Върху какво работите?

— Проекта „Сан Дзакария“.

Тя се усмихна.

— Една от любимите ми църкви. Коя картина? Да не е онази на Белини?

Габриел кимна.

— Сигурно сте много добър.

— Може да се каже, че с Белини сме стари приятели — скромно отвърна той. — Колко хора посещават вечерната служба?

— Обикновено неколцина възрастни. Понякога повече, понякога по-малко. В някои вечери равинът остава сам в синагогата. Смята, че в деня, в който престане да произнася вечерни молитви, тази еврейска общност ще изчезне.

В този миг равинът влезе в стаята. Габриел отново се изненада от младоликата му външност. Беше само с няколко години по-възрастен от него, строен и жизнен, с буйни посребрели коси под черната шапчица и старателно оформена брада. Стисна ръката на Габриел и го изгледа изпитателно през очилата с метални рамки.

— Аз съм равин Дзоли. Надявам се, че дъщеря ми се е държала като гостоприемна домакиня в мое отсъствие. Прекара доста време в Израел през последните няколко години и се опасявам, че е забравила добрите маниери.

— Държа се много любезно, но не спомена, че е ваша дъщеря.

— Виждате ли? Винаги е била непослушна. — Равинът се обърна към момичето: — Върви си у дома, Киара. Поседи при майка си. Няма да се забавим много. Елате с мен, синьор Делвекио. Предполагам, че в моя кабинет ще ви бъде по-удобно.

Жената облече палтото си и погледна Габриел.

— Много се интересувам от реставриране на картини. Ще се радвам да видя вашия Белини. Имате ли нещо против да намина и да погледам как работите?

— Непоправима е — каза равинът. — Толкова самонадеяна и пряма. Никакви маниери.

— С удоволствие ще ви покажа картината на олтара. Ще се обадя, когато е удобно.

— Можете да ме намерите тук по всяко време. Чао.

Равин Дзоли покани Габриел в кабинет с натежали от книги етажерки. Имаше забележителна колекция от религиозна литература, а разнообразието от езици говореше, че е полиглот като Габриел. Седнаха на две различни кресла и равинът продължи оттам, докъдето бяха стигнали:

— В съобщението си казвате, че искате да обсъдим въпроса за евреите, които са намерили убежище в манастира „Светото сърце“ в Бренцоне.

— Да, точно така.

— Струва ми се интересно, че сте формулирали въпроса си по този начин.

— Защо?

— Защото съм посветил живота си на изучаване и съхраняване на историята на евреите от тази част на Италия, а никога не съм виждал сведения за хора, приютени тъкмо в този манастир. Всъщност има доказателства, че се е случило точно обратното: евреи са помолили за убежище, но са ги отпратили.

— Напълно сигурен ли сте?

— Доколкото е възможно човек да е сигурен в подобна ситуация.

— Монахиня от манастира ми каза, че десетина евреи са се укривали там по време на войната. Дори ми показа стаите в подземието, където са живели.

— Как се казва тази добра жена?

— Майка Винченца.

— Боя се, че майка Винченца сериозно греши. Или по-лошо, съзнателно се опитва да ви подведе, въпреки че бих се въздържал да хвърля подобно обвинение срещу свята жена.

Габриел се сети за късното телефонно обаждане в хотелската му стая в Бренцоне: Майка Винченца ви лъже, както излъга и приятеля ви .

Равинът се наведе напред и сложи ръка върху неговата.

— Кажете ми, синьор Делвекио, от какво е породен интересът ви към този въпрос? Научен ли е?

— Не, личен.

— Тогава имате ли нещо против да ви задам един личен въпрос? Евреин ли сте?

Габриел се поколеба, но отговори честно.

— Какво знаете за нещата, които са се случвали тук по време на войната? — попита равинът.

— Срамувам се да призная, но познанията ми не са задоволителни, рави.

— Повярвайте ми, свикнал съм с това. — Той топло се усмихна. — Елате с мен. Има нещо, което трябва да видите.

Прекосиха тъмния площад и застанаха пред сграда, която изглеждаше като обикновена жилищна кооперация. През прозорец с отворени капаци Габриел видя жена, която приготвяше вечеря в малка обща кухня. В съседната стая три възрастни жени седяха сгушени срещу примигващ телевизор. Едва сега забеляза надписа над вратата: Casa israelitica di riposo . Беше еврейски приют за възрастни хора.