Даниъл Силва - Изповедникът

— Марио, отварянето на достолепната църква „Сан Дзакария“ за посетители трябва да стане след шест седмици. Ако не отвори врати, възстановена в цялото си великолепие, спонсорите ще ме завлекат в подземията на Двореца на дожите за ритуално изкормване. Ясно ли се изразявам, Марио? Ако не довършиш този Белини, ще съсипеш репутацията ми.

— Напредвам, Франческо. Просто трябва да разреша личен проблем.

— Какъв?

— Свързан със смърт на близък.

— Така ли?

— Не задавай повече въпроси, Франческо.

— Прави каквото трябва, Марио. Но ще ти кажа едно. Ако реша, че има опасност картината на Белини да не бъде завършена преди крайния срок, няма да ми остане друг избор, освен да те отстраня от проекта и да я поверя на Антонио.

— Антонио не е достатъчно квалифициран, за да я възстанови, и ти го знаеш.

— Какво друго мога да направя? Да я довърша сам? Не ми оставяш избор.

Гневът на Тиеполо бързо се изпари, както обикновено, и той наля още вино в празната си чаша. Габриел погледна към стената зад бюрото му. Сред снимките на църкви, реставрирани от неговата фирма, имаше една много любопитна: Тиеполо се разхождаше из градините на Ватикана с не кого да е, а със самия папа Павел VII.

— Имал си лична аудиенция при папата?

— Не точно аудиенция. Не беше толкова официално.

— Би ли обяснил, ако обичаш?

Тиеполо сведе поглед към купчината книжа. Нямаше нужда човек да е опитен в провеждането на разпити, за да направи извода, че не гори от желание да отговори на въпроса на Габриел. Най-сетне каза:

— Не е нещо, което обсъждам често, но със Светия отец сме много добри приятели.

— Наистина ли?

— Работехме рамо до рамо тук, във Венеция, докато беше архиепископ. Всъщност той е нещо като експерт по история на изкуството. О, водехме разгорещени спорове. Сега се разбираме чудесно. Пътувам до Рим, за да вечеряме заедно, поне веднъж в месеца. Настоява да готви сам. Специалитетът му е спагети с риба тон, но слага толкова много лют пипер, че прекарваме останалата част от вечерта плувнали в пот. Този човек е роден за воин! Кулинарен садист.

Габриел се усмихна и стана. Тиеполо каза:

— Нали няма да ме разочароваш, Марио?

— Да разочаровам приятел на папата ? Не, разбира се. Чао, Франческо. Ще се видим след няколко дни.

Старото гето изглеждаше опустяло. На площада не играеха деца, в кафенето нямаше възрастни клиенти, а от високите жилищни сгради не се долавяха признаци на живот. Някои от прозорците светеха и за момент до него достигна мирис на месо и лук, запържени в зехтин, но през повечето време се чувстваше като човек, завърнал се у дома в град на призраци, място, където къщите и магазините стоят, но обитателите отдавна са изчезнали.

Сладкарницата, в която бяха разговаряли с Шамрон, бе затворена. Измина няколко крачки до №2899. На малка табела на вратата се четеше надпис: Comunita ebraica di Venezia 33 33 Венецианска еврейска общност (ит.). — Б.пр. . Габриел позвъни и след миг от невидим домофон прозвуча женски глас.

— Казвам се Марио Делвекио. Имам уговорена среща с равина.

— Само момент, ако обичате.

Габриел застана с гръб към вратата и огледа площада. Моментът доста се проточи. Борбата за територия бе направила всички твърде страхливи. Мерките за сигурност в еврейските квартали из цяла Европа бяха затегнати. Досега Венеция бе пощадена, но в Рим, в цяла Франция и Австрия имаше осквернени синагоги и гробища и посегателства срещу евреи на улицата. Вестниците наричаха това „най-опасната вълна на антисемитизъм, заляла континента след Втората световна война“. В моменти като този Габриел мразеше факта, че се налага да прикрива еврейската си самоличност.

Най-сетне прозвуча сигнал и автоматичната ключалка щракна. Той бутна вратата и се озова в тъмен коридор. В далечния му край имаше друга врата. Когато наближи, и тя се отключи пред него.

Влезе в малък претъпкан кабинет. Заради атмосферата на запуснатост в гетото очакваше да види италианска версия на фрау Ратцингер — навъсена старица с черна вдовишка рокля. Вместо това, за негова голяма изненада, го посрещна висока, поразително красива жена на около тридесет години. Имаше тъмни и къдрави коси с кестеняви оттенъци. Леко прихванати с шнола над тила й, те се спускаха на талази върху атлетичните й рамене. Очите й бяха с цвят на карамел, изпъстрени със златисти точици. Устните й изглеждаха, сякаш се опитва да сдържи усмивка. Явно напълно осъзнаваше въздействието на външността си върху него.