Даниъл Силва - Изповедникът

Измъкна се през колонадата и тръгна към портата „Санта Анна“. Представи си последиците. Неизбежното разкриване на заговора. Изобличаването на „Крукс Вера“. Как да обясни, че всъщност е спасил живота на папата? Че дори е спасил самата Църква, отстранявайки кардинал Бриндизи? Кръвта, пролята на площад „Свети Петър“, бе необходима — за пречистване. Но никой не би му повярвал. Щеше да умре опозорен, като презрян убиец.

Спря пред вратата на църквата „Санта Анна“. Там пазеше швейцарски гвардеец. Спешно бе повикан на дежурство, затова бе облечен с джинси и шушляково яке. Изглеждаше изненадан, когато го видя бавно да пристъпва по стъпалата.

— Има ли някой вътре? — попита Казагранде.

— Не, генерале. Опразнихме църквата веднага щом започна стрелбата. Вратите са заключени.

— Отключи ги, ако обичаш. Чувствам нужда да се помоля.

В малката църква беше тъмно. Швейцарецът остана до вратата и любопитно проследи Казагранде, който премина по пътеката и коленичи пред олтара. Няколко секунди трескаво се моли, а после пъхна ръка в джоба на палтото си.

Охранителят побягна към него, крещейки:

— Не, генерале! Спрете!

Но Казагранде сякаш не го чу. Пъхна дулото на пистолета в устата си, натисна спусъка и в пустата църква отекна изстрел. Задържа се на колене няколко секунди, достатъчно дълго, за да събуди у швейцареца плаха надежда, че по някакво чудо не е успял. Но тялото политна напред и се строполи пред олтара. Карло Казагранде, спасителят на Италия, беше мъртъв.

Има стаи на единайсетия етаж на клиниката „Джемели“, за които малцина знаят. Оскъдно обзаведени, спартански, те са предназначени за свещеници. В една от тях е болничното легло, в друга има дивани и фотьойли, а трета е превърната в малък параклис. В коридора до входа е поставено бюро за охраната. Винаги някой стои на пост — дори когато стаите са празни.

В дните след стрелбата във Ватикана там лежеше пациент без име. Нараняванията му бяха сериозни: фрактура на черепа, спукани прешлени, четири счупени ребра, ожулвания и разкъсвания на голяма част от тялото. Със спешна операция бе преодоляно застрашаващото живота му кръвно налягане, причинено от отока на мозъка, но бе останал в дълбока кома. Поради тежките наранявания на гърба го сложиха да лежи по корем, с глава, обърната към прозореца. Кислородна маска скриваше отеклото му лице. Клепачите, целите в синини, оставаха плътно затворени.

Доста неща издаваха, че е важна личност. Отец Луиджи Донати, секретарят на папата, се обаждаше по няколко пъти на ден, за да попита за състоянието му. Пред вратата пазеха двама телохранители. Поразителен бе и самият факт, че е настанен тук: апартаментът на единайсетия етаж на „Джемели“ се пазеше за един-единствен човек — върховния глава на Римокатолическата църква.

През първите четири дни имаше само двама посетители: висока прелестна жена с дълги къдрави коси и черни очи и възрастен мъж с лице, набраздено като скала в пустинята. Момичето говореше италиански, а старецът — не. Медицинският персонал предполагаше — погрешно, както се оказа, — че е баща на пациента. Бяха се настанили в хола и през цялото време останаха там.

Старецът изглеждаше загрижен за дясната ръка на пострадалия, което лекарите намираха за странно, защото другите му наранявания изглеждаха доста по-сериозни. Повикаха рентгенолог. Направиха рентгенови снимки. Ортопед стигна до заключението, че ръката е удивително леко засегната, но забеляза дълбокия белег от скорошна рана между палеца и показалеца.

На петия ден до леглото бе поставена молитвена скамейка. Папата пристигна по здрач, придружаван от отец Донати и само един гвардеец. Прекара час, коленичил до мъжа в безсъзнание, молейки се със затворени очи. Когато свърши, ласкаво погали ръката му.

При изправянето си Светият отец спря поглед на голямото дървено разпятие над леглото. Остана загледан в него за миг, после протегна ръка и направи кръстен знак. След това се приближи към отец Донати и прошепна нещо в ухото му. Свещеникът внимателно свали разпятието от стената.

Двайсет и четири часа след посещението на папата дясната ръка на пациента помръдна — едно и също движение, което се повтори многократно: потупване, следвано от три приплъзвания. Потупване, три приплъзвания… Потупване, три приплъзвания…

Това развитие породи доста спорове между лекарите от екипа. Някои решиха, че е спазматично и не означава нищо, а други се бояха, че е резултат от мозъчен удар. Високото момиче с черни очи им каза, че не е нито едното, нито другото.