Даниъл Силва - Изповедникът

— Той рисува — увери ги тя. — Скоро ще се върне при нас.

На следващия ден, седмица след постъпването си, пациентът без име за кратко дойде в съзнание. Бавно отвори очи, примижавайки от слънчевата светлина, и озадачено погледна лицето на стареца, сякаш не го позна.

— Ари?

— Тревожехме се за теб.

— Всичко ме боли.

— Не се и съмнявам.

Вдигна очи към прозореца.

— Йерусалим?

— Рим.

— Къде?

Старецът му каза. Раненият едва се усмихна под кислородната маска.

— Къде е… Киара?

— Тук е. Не се отделя от теб.

— Успях ли… да го очистя?

Преди Шамрон да отговори, очите на Габриел се затвориха и той отново се унесе.

Измина почти месец, докато Габриел се възстанови достатъчно, за да се върне във Венеция. Настаниха се в четириетажна къща край канал в Канареджо, със собствен кей и малка лодка. През входната врата, до която имаше две керамични саксии, преливащи от мушката, се влизаше в тих вътрешен двор, изпълнен с ухание на розмарин. Системата за сигурност, инсталирана от неизвестна фирма за електроника от Тел Авив, бе достатъчно надеждна дори за Академията.

Габриел не беше в състояние да продължи битката си с картината на Белини. Зрението му все още бе замъглено и не издържаше дълго прав, без да почувства световъртеж. Повечето нощи се будеше с пулсиращо главоболие. Когато за първи път видя гърба му, Франческо Тиеполо си помисли, че изглежда като бит с камшик. Тиеполо отправи молба към инспектора, отговарящ за венецианските църкви, да отложи отварянето на „Сан Дзакария“ с още месец, за да може синьор Делвекио да се възстанови след нелепата си злополука с мотоциклет. Инспекторът отговори с предложение самият Тиеполо да се качи на скелето и да довърши творбата на Белини навреме.

— Туристите идват, Франческо! Нима очакваш да закача надпис, че църквата „Сан Дзакария“ е затворена за ремонт ?

Най-неочаквано в спора се намеси Ватиканът. Отец Луиджи Донати изпрати писмо по електронната поща до Венеция, изразявайки желанието на Светия отец синьор Делвекио да получи разрешение да завърши реставрацията на шедьовъра на Белини. Инспекторът бързо промени разпореждането си. На следващия ден в къщата пристигна кутия венециански шоколадови бонбони, придружена от бележка за Габриел с пожелание за скорошно оздравяване.

Докато Габриел се лекуваше, двамата с Киара се държаха като типични венецианци. Хранеха се в ресторанти, който никой турист не би могъл да открие, а след вечеря винаги се разхождаха из Гето Нуово. Понякога след вечерната молитва към тях се присъединяваше и баща й. Тактично подпитваше за естеството на връзката им и правеше опити да отгатне намеренията на Габриел. Когато това продължаваше твърде дълго, Киара леко го потупваше по рамото и казваше:

— Татко, моля те .

После ги хващаше под ръка и тримата мълчаливо крачеха по площада, а приятният вечерен хлад галеше лицата им.

Габриел никога не излизаше от гетото, без първо да се отбие до еврейския приют, за да погледа през прозорците стариците, седнали пред своя телевизор. Заставаше по един и същ начин: с брадичка, подпряна на дясната ръка, десен лакът върху лявата длан и леко наведена глава. Киара почти си го представяше на скелето, загледан в увредена картина, с четка между зъбите.

През пролетта, докато траеше лечението на Габриел, нямаха друго занимание, освен да следят развоя на събитията във Ватикана с огромен интерес. Както бе обещал, папа Павел VII даде ход на инициативата си, свиквайки комисия от историци и експерти, за да преосмислят ролята на Ватикана по време на Втората световна война, както и дългата история на антисемитизма. Тя се състоеше от дванадесет души: шестима католици и шестима евреи. Според правилник, приет в началото, историците щяха да прекарат пет години в анализиране на безброй документи, съхранявани в тайните архиви на Ватикана. Обсъжданията им щяха да се водят при пълна секретност. В края на петте години щяха да съставят писмен доклад и да го предоставят на папата, който и да е той. От Ню Йорк до Париж и Йерусалим отзивите от страна на еврейската общност бяха изключително позитивни.

Месец след сформирането си комисията подаде първата си молба за документи от тайните архиви. Сред тази първа партида бе меморандум, написан от епископ Себастиано Лоренци от Държавния секретариат на негово Светейшество папа Пий XII. Този меморандум, по-рано смятан за унищожен, съдържаше подробности за тайна среща, състояла се в манастир край Лаго ди Гарда през 1942 г. Съблюдавайки указанията, членовете на комисията не оповестиха нищо.