Даниъл Силва - Изповедникът

Инициативата на папата скоро бе засенчена от „аферата Крукс Вера “ както я нарече италианската преса. В поредица изобличителни статии Бенедето Фоа, ватиканският кореспондент на „Ла Република“, разкри съществуването на тайно католическо общество, проникнало до най-високите етажи на Светия престол, римската управа и италианските финансови среди. Според тайните източници на Фоа, пипалата на „Крукс Вера“ бяха стигнали не само до всички краища на Европа, а и до Съединените щати и Латинска Америка. Кардинал Марко Бриндизи, убитият държавен секретар на Ватикана, бе посочен като лидер на „Крукс Вера“, заедно със съмнителния финансист Роберто Пучи и директора на Службата за сигурност на Ватикана Карло Казагранде. Пучи успя да отхвърли обвиненията чрез адвокатите си, но скоро след публикуването на статиите на Фоа една банка, собственост на Пучи, претърпя криза на ликвидност и фалира. Банковият срив разкри, че империята му е картонена кула, която за броени седмици се превърна в куп руини. Самият Пучи напусна любимата си Вила Галатина и намери убежище в Кан.

От Ватикана публично се придържаха към теорията, че въоръженият нападател, причинил хаоса, е религиозен фанатик без връзка с никоя държава, терористична организация или тайно общество. Категорично отричаха съществуването на групировка на име „Крукс Вера“ и често напомняха на ватиканистите , че тайните общества и секти са строго забранени от Църквата. Все пак скоро и прескорпусът, и всички други, които следяха делата на Ватикана, се убедиха, че папа Павел VII провежда чистка. Повече от десет членове на Римската курия бяха върнати на църковна служба или пенсионирани, включително и консервативният председател на Събора за съхранение на доктрината. След назначаването на приемник на Марко Бриндизи персоналът на Държавния секретариат бе изцяло подменен. Директорът на пресслужбата Рудолф Герц се завърна във Виена.

Ари Шамрон следеше възстановяването на Габриел от Тел Авив. Въпреки възраженията на Лев, Шамрон успя да си проправи път обратно до булевард „Цар Саул“, за да оглави специален екип, станал известен под името отряд „Леопард“. Единствената цел на тази група бе да открие и неутрализира неуловимия терорист, смятан за физическия убиец на Бенджамин Щерн и много други. Шамрон изглеждаше съживен от новата задача. Най-приближените му забелязаха очевидно подобрение във вида му.

За съжаление на включените в екипа, с по-доброто здраве се върна и огненият му темперамент и той пак започна да изцежда силите на подчинените си докрай. Никоя нишка, никоя привидно незначителна клюка, не бе за пренебрегване. Бяха получени сигнали, че Леопарда е забелязан в Париж, а после в Хелзинки. Чешката полиция подозираше, че той стои зад убийство, извършено в Прага. Името му изплува в Москва във връзка със смъртта на висше длъжностно лице от разузнаването. Израелски агент в Багдад бе чул слухове, че наскоро Леопарда е подписал договор да работи за иракските тайни служби.

Уликите изглеждаха примамливи, но накрая всичките се оказаха безполезни. Въпреки пречките, старецът умоляваше екипа си да не губи вяра. Шамрон имаше своя теория как да открият Леопарда. Парите бяха това, което го поддържаше на гребена на вълната, но този път щяха да го доведат до гибел.

Една топла вечер в последните дни на май футболна топка полетя към Габриел, докато се разхождаше по площада на Гето Нуово с Киара. Той пусна ръката й и с три бързи крачки стигна до летящата топка.

— Габриел! Главата ти! — извика тя, но той не я чу. Повдигна крак назад и ритна така силно, че тупването отекна във фасадата на синагогата. Топката описа съвършена дъга във въздуха и се приземи в ръцете на момче на около дванайсет години, с кипа , традиционната еврейска шапчица, прихваната за къдравите му коси. Детето остана загледано в него за миг, а после се усмихна и изтича обратно при приятелите си. Щом се прибра у дома, Габриел се обади на Франческо Тиеполо и му каза, че е готов отново да се залови за работа.

Платформата му се намираше в същото положение, в което я бе оставил: четките и палитрите, боите и разредителят. Църквата бе изцяло на негово разположение. Адриана, Антонио Полита и останалите от екипа „Сан Дзакария“ отдавна бяха изпълнили задачите си и бяха напуснали града. Киара стоеше при него през цялото време, докато той работеше. С гръб към вратата, застанал срещу рамката на великолепната творба, Габриел представляваше удобна мишена, но тя бе неотлъчно до скелето му и тъмните й очи не откъсваха поглед от вратата. Отправи към него само една молба: да свали завесата — и колкото и необичайно да беше за него, той се съгласи.