Даниъл Силва - Принцът на огъня

— Още пет.

Азури поклати глава.

— Не, още десет.

— Шест.

Последва ново енергично кимване.

— Девет.

— Седем.

— Осем.

— Дадено! — каза Габриел. — Две хиляди в аванс и още осем при доставката. Не е лоша сума за един следобед. Ако сме доволни от теб, даже ще покрием разходите ти по бензина.

— О, бензина ще ми платите вие, Майк. Разноските ми никога не влизат във възнаграждението. — Келнерът донесе втората бутилка шампанско. Когато се отдалечи от масата, ливанецът рече: — И така, какво искаш да узнаеш?

— Искам да намериш един човек.

— В онзи лагер има четиридесет и пет хиляди бежанци, Майк. Дай ми повече информация.

— Става въпрос за старец. Нарича се Ал Тамари.

— А първото му име?

— Не го знаем.

Азури отпи от виното си.

— Името не е често срещано. Едва ли ще е много трудно да го открия. Какво друго можеш да ми кажеш за него?

— Бежанец е от Западна Галилея.

— Повечето бежанци са оттам. От кое село е?

Габриел му каза.

— Нещо повече за семейството му?

— Двамата му сина са били убити през осемдесет и втора.

— В лагера ли?

Габриел кимна.

— Били са членове на „Фатах“. Жена му, изглежда, също е била убита.

— Страхотно! Продължавай.

— Има дъщеря. Тя е избягала в Европа. Искам да знам всичко, което успееш да научиш за нея. Къде е ходила на училище. Какво е учила. Къде е живяла. С кого е спала.

— Как се казва момичето?

— Не знам.

— На каква възраст е?

— В началото на тридесетте, струва ми се. Говори приличен френски.

— Защо се интересувате от нея?

— Мислим, че е замесена в бомбения атентат в Лионската гара.

— Жива ли е още?

Габриел поклати глава. Азури се загледа продължително в плажната ивица.

— Значи мислите, че като проследите миналото на момичето, ще се доберете до големия шеф? До мозъка, който стои зад операцията?

— Нещо такова — уклончиво отвърна Габриел.

— Как да изкопча информацията от стареца?

— Както намериш за добре. Просто ми донеси това, което ми е нужно.

— Как изглежда момичето? — попита ливанецът.

Евреинът му подаде едно списание, което бе донесъл от стаята си. Азури го разтвори и прелисти страниците, докато не намери портрета, който Алон беше нарисувал на борда на „Фиделити“.

— Ето — рече Габриел, — точно така изглежда.

Минаха три дни без никаква вест от Набил Азури. Габриел реши, че ливанецът или е офейкал с аванса, или е бил убит, докато се е опитвал да влезе в Еин ал Хилве. Но на четвъртата сутрин телефонът му иззвъня. Беше Азури и се обаждаше от Бейрут. Щял да бъде в хотел „Палм Бийч“ по обяд. Габриел затвори телефона, отиде на плажа и дълго тича покрай морето. Синините му бяха започнали да избледняват и го боляха много по-малко от преди. Щом приключи кроса си, той се върна в стаята си да се изкъпе и преоблече. Когато влезе в ресторанта край басейна, Азури допиваше втората си чаша шампанско.

— Какво шибано място, Майк! Истински ад.

— Не ти плащам десет хиляди долара, за да ми докладваш каква е обстановката в Еин ал Хилве — рече Габриел. — Това е работа на Обединените нации. Намери ли стареца? Жив ли е?

— Намерих го.

Габриел го погледна нетърпеливо.

— Девойката е напуснала Еин ал Хилве през 1990 година. Повече не се е върнала.

— Как се казва?

— Фелах. Фелах ал Тамари.

— Къде е отишла?

— Явно е била умно момиче. Спечелила е стипендия от ООН да учи в Европа. Старецът й е казал да тръгва и никога да не се връща в Ливан.

— Къде е учила? — попита Габриел, въпреки че вече се досещаше за отговора.

— Във франция. Първо в Париж, после е отишла някъде на юг. Старецът не беше сигурен. Изглежда, имало е дълги периоди, през които не са поддържали връзка.

— Сигурен съм, че е било така.

— Но не се сърдел на дъщеря си. Просто искал тя да има по-добър живот в Европа. Доколкото разбрах, не е искал тя да стане поредната жертва на палестинската трагедия.

— Но тя никога не е забравила Еин ал Хилве — отрони замислено Габриел. — Какво е следвала?

— Завършила е археология.

Габриел си спомни как изглеждаха ноктите на ръцете й. Тогава си беше помислил, че е грънчарка или че професията й е свързана с работа на полето. Една археоложка определено би могла да има такива нокти.

— Археология? Сигурен ли си?

— Беше категоричен по този въпрос.

— Нещо друго?

— Преди две години му изпратила много странно писмо — обясни Азури. — Молела го да унищожи всички писма и снимки, които му била пращала през годините от Европа. Но старецът не изпълнил желанието на дъщеря си. Писмата и снимките били всичко, което му било останало от нея. Две седмици по-късно някакъв бабаит нахълтал в стаята му и ги изгорил вместо него.