Даниъл Силва - Принцът на огъня

— Какво искаш да кажеш?

— Хората идват и си отиват от това място, Габриел. Нашите предци са го владеели за кратко преди много-много време. Сега го владеем отново. Но един ден и ние ще си отидем. Въпросът е колко дълго ще се задържим тук този път и какво ще оставим след себе си, ще възхитим ли мъжете като мен, които ще дойдат да го разкопават в далечно бъдеще. Надявам се, че няма да са само руините от защитната стена.

— Още не съм готов да се откажа, Ели.

— И аз останах с такова впечатление. Доста зает си бил напоследък. Следя приключенията ти във вестниците. А за човек с твоята работа това хич не е добре — да бъде в медиите.

— Това беше и твое занимание.

— Някога — рече Лавон. — Преди много време. През септември 1972 година Шамрон беше вербувал младия, обещаващ археолог да стане член на екипа „Божи гняв“. Ели се беше превърнал в айн , наблюдател. Беше проследил членовете на „Черният септември“ и беше научил привичките им. В много отношения неговата работа бе най-опасната, защото дни наред бе изложен на риска да бъде разкрит от терористите без никакво подкрепление зад гърба си. В резултат на това нервите му пострадаха.

— Какво знаеш за случая, Ели?

— Чух слухове, че си се върнал в страната, нещо във връзка с бомбения атентат в Рим. После Шамрон се появи една вечер на вратата ми и ми каза, че преследваш момчето на Сабри. Вярно ли е? Наистина ли малкият Халед е организирал атентата в Рим?

— Той вече не е момче. Организира атентата в Рим, както и този в Лионската гара. А преди това е направил същото в Буенос Айрес и в Истанбул.

— Това не ме изненадва. Тероризмът е в кръвта на Халед. Откърмен е с него. — Лавон поклати глава. — Нали знаеш, ако бях пазил гърба ти във Франция, както правех едно време, всичките тези неща никога нямаше да се случат.

— Предполагам, че си прав.

Уменията на Лавон за проследяване бяха пословични. Шамрон обичаше да казва, че Ели може да изчезне, докато се здрависва с теб. Веднъж годишно той ходеше в Академията да предава опита си на следващите поколения. Наблюдателите, изпратени в Марсилия, вероятно също някога бяха присъствали на лекциите му.

— И така, какво те води в Армагедон?

Габриел сложи на масата една снимка.

— Чаровен дявол — отбеляза Лавон. — Кой е той?

Габриел постави на масата втори вариант на снимката, но на тази се виждаше още една фигура, седнала от лявата страна на красивия мъж — Ясер Арафат.

— Халед?

Габриел кимна.

— Това какво общо има с мен?

— Мисля, че двамата с Халед може би имате нещо общо.

— И какво е то?

Габриел погледна към разкопките.

Трима американски студенти се присъединиха към тях под сянката на брезентовото платнище. Лавон и Габриел помолиха да ги извинят и тръгнаха да се разхождат бавно в участъка на разкопките. Габриел разказа на Ели всичко, като започна с намереното в Милано досие и завърши с информацията, която Набил Азури му бе донесъл от Еин ал Хилве. Лавон го слушаше, без да задава въпроси, но Габриел разбра по изражението на умните му кафяви очи, че той вече прави необходимите връзки и търси нови пътища за проследяване. Ели беше нещо повече от изкусен наблюдател. Също като Габриел, археологът беше дете на оцелели от холокоста. След операция „Божи гняв“ той се бе настанил във Виена и беше отворил там малко бюро за разследвания, наречено „Разследвания и справки за събития по време на войната“. Ползвайки съвсем оскъден бюджет, беше успял да проследи милиони долари, плячкосани от избити евреи, и беше изиграл важна роля в разкриването на нацистки тайни сметки от милиарди долари в швейцарски банки. Преди пет месеца в офиса на Лавон беше избухнала бомба. Двете му помощнички бяха загинали, а самият той, тежко ранен, беше изпаднал в неколкоседмична кома. Мъжът, поставил бомбата, беше работил за Ерих Радек.

— Значи смяташ, че Фелах ал Тамари е познавала Халед?

— Убеден съм.

— Нещо не ми се връзва. За да остане скрит през всичките тези години, Халед трябва да е бил много предпазлив.

— Вярно е — каза Габриел, — но той знаеше, че Фелах ще загине при бомбения атентат в Лионската гара и че тайната му ще бъде съхранена. Тя го обичаше, а той я излъга.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Но най-неопровержимото доказателство, че са се познавали, идва от баща й. Фелах го е помолила да изгори писмата и снимките, които му е изпращала през годините. Това означава, че Халед е присъствал на някои от тях.

— Като Халед ли?