Даниъл Силва - Принцът на огъня

— А момичето, с което си бил онази нощ?

— Тя ми стана съпруга. — Той си дръпна отново от наргилето. — Аз също съм изгнаник, но вътрешен. Все още притежавам нотариален акт за земята на баща ми в Самария, но не мога да се върна там. Евреите я конфискуваха и така и не си направиха труда да ме компенсират заради загубата ми. Представете си само кибуц, построен от оцелели от холокоста върху руините на едно арабско село.

Габриел погледна голямата къща.

— Добре си се устроил тук.

— Далеч по-заможен съм от онези, които отидоха в изгнание. С всички ни можеше да е така, ако не беше имало война. Не ви обвинявам за загубата си. Обвинявам арабските водачи. Ако хаджи Амин и останалите бяха приели подялбата, Западна Галилея щеше да е част от Палестина. Но те избраха войната и когато я изгубиха, започнаха да се оплакват, че арабите били жертви. Арафат направи същото в Кемп Дейвид, нали? Пропиля другата възможност за подялба. Започна друга война, а когато евреите му дадоха отпор, взе да се жалва, че той бил жертвата. Кога ще се поучим?

Козата се появи отново. Този път Ал Самара я цапардоса по носа с наргилето си.

— Разбира се, вие двамата не сте изминали целия този път дотук, за да чуете историята на един старец.

— Търся една фамилия от твоето село, но не знам името й.

— Ние всички се познавахме помежду си — рече Ал Самара. — Ако в момента вървяхме през руините на Самария, можех да ти покажа къщата си — както и тази на приятеля ми и на моите братовчеди. Кажи ми нещо повече за тази фамилия и аз ще се досетя за името й.

Габриел разказа на стареца нещата, които беше чул от момичето, докато изминаваха последните километри до Париж: че дядо й е бил старейшина на селото, не муктар , но все пак големец, и е притежавал четиридесет дунама земя и голямо стадо кози. Имал поне един син. След падането на Самария фамилията отишла на север — в Еин ал Хилве, в Ливан.

Ал Самара изслуша замислено обясненията на Габриел, но изглеждаше смутен. Той се извърна и извика към къщата. Появи се възрастна като него жена със забулено лице. Тя размени няколко думи със стареца, като внимателно отбягваше погледите на Габриел и Яков.

— Сигурен ли си, че са били четиридесет дунама? — попита Ал Самара. — Не тридесет или двадесет, а четиридесет ?

— Така ми казаха.

Той подръпна замислено от наргилето си.

— Имаш право. Тази фамилия отиде в Ливан, в Еин ал Хилве. Но нещата се развиха лошо за нея по време на Ливанската гражданска война. Момчетата станаха бойци. Чух, че всички са загинали.

— Знаеш ли името на фамилията?

— Наричаха се Ал Тамари. Ако срещнеш някои от тях, предай им много поздрави от мен. Кажи им, че съм бил до къщата им. Обаче не им обяснявай за дома ми в Ал Макър. Това само ще разбие сърцата им.

— Еин ал Хилве? Да не си си изгубил ума?

Беше рано сутринта на следващия ден. Лев седеше пред празното си стъклено бюро, а чашата му с кафе сякаш беше замръзнала пред устата му. Габриел бе успял да се промъкне в кабинета му, докато секретарката бе в тоалетната. Щом си тръгнеше, момичето щеше да плати скъпо за този пропуск в сигурността.

— Еин ал Хилве е забранена зона! Точка, край на дискусията! Сега там е по-зле, отколкото през осемдесет и втора. В него са се настанили половин дузина ислямски терористични организации. Там не е място за страхливци, нито пък за агент на Службата, чиято снимка е красяла първите страници на френските вестници.

— Добре, но все пак някой трябва да отиде.

— Дори не си сигурен, че старецът все още е жив.

Габриел се намръщи, после седна — непоканен — на един от лъскавите кожени столове пред бюрото на Лев.

— Но ако е жив, може да ни каже къде е отишла дъщеря му, след като е напуснала лагера.

— Така е — съгласи се Лев, — но е възможно да няма никаква представа къде е. От съображения за сигурност Халед положително е убедил момичето да излъже семейството си. А и като се има предвид това, което наистина знаем, цялата история за Самария може да е просто измислица.

— Тя нямаше причини да ме лъже, защото беше сигурна, че ще ме убият — възрази Габриел.

Лев се загледа в кафето си и потъна в продължителен размисъл.

— Има един човек в Бейрут, който може би ще е в състояние да ни помогне. Името му е Набил Азури.

— Какъв е той?

— Произходът му е ливанско-палестински. Занимава се с всичко по малко. Работи като кореспондент на свободна практика за няколко западни новинарски издания. Притежава нощен клуб. Докарва си допълнителни доходи от сделки с оръжия и се знае, че от време на време пренася единични пратки хашиш. Освен това, разбира се, работи за нас.