Даниъл Силва - Принцът на огъня

В осем часа сутринта Габриел напускаше Йерусалим по улица „Баб ал Вад“, за да пропътува с колата си разстоянието, което го делеше от булевард „Цар Саул“. Разследванията на комисията се провеждаха в конферентната зала на най-горния етаж, така че на Лев да не му се налага да върви много, ако реши да присъства на някое от тях. Габриел, разбира се, беше главният свидетел. Поведението му от момента, в който се бе върнал в Службата, до мига, в който бе избягал от Лионската гара, беше разгледано в най-малки подробности. Въпреки опасенията на Шамрон, нямаше остри нападки. Резултатите от подобни разследвания обикновено бяха предопределени и Габриел разбра от самото начало, че няма да бъде превърнат в изкупителна жертва. От въпросите, които му задаваха членовете на комисията, ставаше ясно, че това е колективна грешка, простимо прегрешение, извършено от разузнавателната служба в отчаяния й опит да бъде избегната нова трагедия с много жертви. Въпреки това от време на време въпросите към него ставаха обвинителни. Не е ли имал Габриел подозрения за подбудите на Махмуд Арвиш? Или за лоялността на Дейвид Куинел? Нямало ли нещата да се развият различно, ако бе послушал хората от екипа си и се бе върнал, вместо да продължи с момичето? Ако не друго, тогава поне планът на Халед да унищожи доверието към Службата щял да се провали.

— Така е — отговори Габриел, — но съпругата ми щеше да е мъртва, а заедно с нея — и много повече невинни хора.

Един по един, останалите също бяха изправени пред комисията — първо Йоси и Римона, после Яков и накрая Дина, чиито открития бяха предизвикали първоначалното разследване за Халед. Габриел страдаше от факта, че ги вижда на подсъдимата скамейка. С неговата кариера беше приключено, но аферата „Халед“, както всички бяха започнали да я наричат, щеше да остави в досиетата им черно петно, което никога нямаше да бъде заличено.

Късно следобед, когато комисията се разпускаше, Габриел отскачаше с колата си до „Маунт Херцел“, за да прекара известно време с Леа. Понякога седяха в стаята й, а понякога, ако още не се беше стъмнило, той я настаняваше в инвалидната количка и я разхождаше бавно из двора на клиниката. Тя никога не пропускаше да му благодари за посещението и обикновено успяваше да размени няколко думи с него. Въображаемите й пътувания във Виена ставаха все по-редки, въпреки че Габриел никога не беше напълно сигурен какво става в главата й.

— Къде е погребан Дани? — запита го тя веднъж, докато седяха под зеления балдахин на един бор.

— На Маслиновия хълм 72 72 Хълм в източната част на Йерусалим. — Б.пр. .

— Ще ме заведеш ли там някой път?

— Стига твоят лекар да ми позволи.

Веднъж Киара отиде с него до клиниката. Щом влязоха, тя седна във фоайето и му каза, че ще го изчака там.

— Не искаш ли да те запозная с нея? — Киара никога не се бе срещала с Леа.

— Не — беше отговорът й. — Мисля, че ще е по-добре да почакам тук. Не за мен, а за нея.

— Тя няма да разбере.

— Ще разбере, Габриел. Една жена винаги разбира, когато някой мъж е влюбен в друга.

Никога повече не се караха открито заради Леа. От този момент насетне битката им се превърна в тайно сражение, водено чрез продължително мълчание и двусмислени забележки. Всеки път, преди да си легне, Киара проверяваше дали документите са подписани. А начинът, по който се любеше с него, беше не по-малко красноречив от мълчанието й. „Моето тяло е непокътнато — сякаш му казваше тя. — Аз съм истинска, а Леа е само спомен“.

Апартаментът започна да им внушава чувство за клаустрофобия, затова взеха да се хранят навън. Някои вечери ходеха на улица „Бен Йехуда“, в „Мона“ — модерен ресторант, който на практика се намираше в избата на старата сграда на Художествената академия „Бетсал’ел“. Една вечер поеха с колата по шосе номер 1 и отидоха в Абу Гош, едно от малкото крайпътни арабски села, устояли на експулсирането съгласно „План Далет“. Вечеряха хуммус 73 73 Пюре от нахут и сусамов тахан, подправено със зехтин, лимонов сок, чесън, сол и червен пипер. — Б.пр. и печено на скара агнешко в един открит ресторант на селския площад. И за момент успяха да си представят колко различни можеха да бъдат нещата, ако дядото на Халед не беше превърнал пътя в смъртоносна зона. Киара отбеляза случая, като купи на Габриел скъпа гривна от един селски майстор на сребърни изделия. А на следващата вечер му купи от улица „Крал Джордж“ сребърен часовник, който да е в тон с гривната. Сувенири, нарече ги тя. Малки подаръци за спомен от мен.