Даниъл Силва - Принцът на огъня

— Отказваше да говори с мен в продължение на тринайсет години.

Бар Зви сви рамене:

— Съмнявам се, че това някога ще се повтори.

Стигнаха до една врата. Лекарят почука веднъж и въведе Габриел в стаята. Леа седеше в едно кресло до прозореца. Когато мъжът й влезе, тя се обърна и се усмихна леко. Той я целуна по бузата и седна на ръба на леглото. Леа го изгледа мълчаливо за момент, после се обърна и продължи да зяпа през прозореца. Сякаш Габриел беше изчезнал от стаята.

Лекарят се извини и ги остави насаме, като затвори вратата след себе си. Габриел остана да седи при жена си, доволен, че не му се налага да говори, докато наблюдаваше как очертанията на боровете отвън бавно чезнат в сгъстяващия се мрак. След един час в стаята влезе медицинска сестра и съобщи, че е крайно време пациентката да си ляга. Когато Габриел се изправи, Леа обърна глава към него:

— Къде отиваш?

— Казаха, че имаш нужда от почивка.

— Че аз само това правя — почивам си.

Той я целуна по устните.

— Една последна… — Тя млъкна. — Утре ще дойдеш ли пак да ме видиш?

— Дори и вдругиден.

Леа се обърна и се загледа през прозореца.

Пред „Маунт Херцел“ нямаше никакви таксита, така че Габриел се качи в един автобус, препълнен с връщащи се от работа хора. Всички седалки бяха заети, затова застана в празното пространство в средата и усети как в него се впиват очите на всички пътници. Слезе на улица „Яфа“ и остана да чака под един навес автобус, който да отива в източна посока. После обаче размисли — вече беше преживял едно пътуване, второ такова му изглеждаше като покана за катастрофа. И тръгна пеша, съпроводен от нощния вятър. Спря за момент пред входа на пазара „Махане Йехуда“, сетне продължи към улица „Наркис“. Киара сигурно беше чула шума от стъпките му по стълбището, защото го чакаше на площадката пред апартамента им. След осеяното с белези лице на Леа красотата й му се стори още по-поразителна. Той се наведе да я целуне, но тя му предложи само бузата си. Наскоро измитата й коса ухаеше приятно.

Киара се обърна и влезе в апартамента. Габриел я последва, после спря внезапно. Жилището изглеждаше коренно различно: имаше нови мебели, нови килими, стените бяха пребоядисани. На подредената за вечеря маса горяха свещи. Височината им подсказваше, че горят от доста време. Докато минаваше покрай масата, Киара подряза фитилите им.

— Красиво е! — възкликна Габриел.

— Положих доста усилия да приготвя всичко, преди да пристигнеш. Исках да изглежда като истински дом. Къде беше? — попита тя, като се постара без особен успех да прикрие острите нотки в гласа си.

— Не говориш сериозно.

— Хеликоптерът ти кацна преди три часа. И знам, че не си бил на булевард „Цар Саул“, защото от офиса на Лев се обаждаха да те търсят. — Киара направи пауза. — Отишъл си да я видиш, нали? Отишъл си да видиш Леа.

— Естествено.

— Не ти ли хрумна да видиш първо мен?

— Тя е в болница. Не знае къде се намира. Объркана е. Уплашена е.

— Мисля, че в това отношение с Леа доста си приличаме.

— Престани, Киара.

— За какво да престана?

Той тръгна по коридора към спалнята. Тя също изглеждаше различно. На нощното му шкафче лежаха документите, които щяха да анулират брака му с Леа, когато ги подпишеше. Киара беше оставила до тях химикалка. Габриел вдигна поглед и видя, че тя стои на вратата. Взираше се в него и търсеше в очите му доказателство за чувствата му. „Като детектив — помисли си той, — изучаващ заподозрян на местопрестъплението“.

— Какво се е случило с лицето ти?

Алон й разказа за боя, който му бяха хвърлили.

— Боли ли те? — Не изглеждаше особено загрижена.

— Малко. — Той седна на ръба на леглото и си събу обувките. — Каква част от историята знаеш?

— Шамрон ме уведоми веднага за проваления удар. Държеше ме в течение на събитията през целия ден. Моментът, в който разбрах, че си невредим, беше най-щастливият в живота ми. — Тя млъкна за момент, после неочаквано попита: — Как е тя?

— Леа ли?

Киара затвори очи и кимна. Той й предаде диагнозата на доктор Бар Зви: Леа беше понесла случилото се учудващо добре.

Съблече ризата си. Киара зърна белезите по тялото му и сложи ръка на устата си. След трите дни пътуване по море синините му бяха станали тъмнолилави и черни.

— Изглеждат по-зле, отколкото са в действителност — успокои я той.

— Ходи ли да те види лекар?

— Още не.

— Съблечи се. Ще ти приготвя гореща вана. Като се накиснеш хубаво, ще се почувстваш по-добре.