Даниъл Силва - Принцът на огъня

Яков намали скоростта.

— Това беше най-тъпия ход, който някога съм виждал — рече той, сетне добави примирително: — И засега — най-смелия. По-добре да те наградят с медал, когато се върнем на булевард „Цар Саул“.

— Паднах в капана на Халед. Не награждават подмамени агенти. Оставят ги в пустинята на милостта на лешоядите и скорпионите.

Яков приближи лодката до кърмата на „Фиделити“. Габриел стъпи на платформата за гмуркане и се изкачи по подвижната стълба на задната палуба. Там го очакваше Дина. Беше облечена в дебел пуловер, а тъмната й коса се вееше на вятъра. Тя се втурна към него и обви ръце около врата му.

— Гласа й! — рече Габриел. — Искам да чуя гласа й.

Дина зареди касетата и натисна „Старт“.

— Какво сте й сторили? Къде е тя?

— В ръцете ни е, но не знам къде е.

— Къде е? Отговаряй! Не ми говори на френски. Говори ми на родния си език, на арабски.

— Казвам ти истината.

— Значи знаеш арабски. Къде е тя? Отговори ми или ще полетиш надолу.

— Ако ме убиеш, с теб е свършено… с жена ти — също. Аз съм единствената ти надежда.

Габриел натисна „Стоп“, „Пренавиване“ и отново „Старт“.

— Ако ме убиеш, с теб е свършено… с жена ти — също. Аз съм единствената ти надежда.

„Стоп“. „Пренавиване“. „Старт“.

— Аз съм единствената ти надежда.

„Стоп“.

Той погледна към Дина.

— Провери ли гласа й в базата данни?

— Няма съответствие — отвърна тя.

— Разполагам с нещо по-добро от гласа й — рече Габриел.

— И какво е то?

— Нейната история.

Той каза на Дина как момичето на практика бе разказало на един дъх драматичната си история, докато пропътуваха последните мили до Париж. Как семейството й се преместило от Самария в Западна Галилея, как били прогонени по време на операцията „Бен Ами“ и били изпратени в изгнание в Ливан.

— Самария? Това беше някакво малко селище, нали? С хиляда души население?

— Осемстотин — според момичето.

— Не всички в Самария са се подчинили на заповедта да я напуснат. Някои от тях са останали.

— А други са успели да се промъкнат обратно през границата, преди да я затворят. Ако дядо й наистина е бил старейшина, все някой ще си спомня за него.

— Но дори и да научим името на девойката, каква полза ще имаме от това? Тя е мъртва. Как ще ни помогне да намерим Халед?

— Тя го обичаше.

— Сама ли ти призна това?

— Просто го знам.

— Колко си схватлив! Какво друго знаеш за това момиче?

— Помня как изглеждаше — отвърна той. — Помня много добре как изглеждаше.

Въоръжен с бележника с бели листове, който тя откри на капитанския мостик, и с двата молива, изровени от кухненското чекмедже за непотребни вещи, Габриел се настани на дивана и започна да рисува на светлината на халогенната настолна лампа. Дина се опита да надникне над рамото му, но той я изгледа строго и я изпрати да чака на ветровитата палуба, докато завърши рисунката си. Тя се подпря на перилата и се загледа към хоризонта, където светлините от италианското крайбрежие чезнеха една след друга. Когато след десет минути се върна в салона, откри, че Габриел е задрямал на дивана. Портретът на мъртвото момиче лежеше до него. Дина угаси лампата и го остави да спи.

Израелската фрегата спря до десния борд на „Фиделити“ следобед на третия ден. Два часа по-късно Габриел, Яков и Дина се приземиха на площадката за хеликоптери в една обезопасена въздушна база северно от Тел Авив. Посрещнаха ги хора от Службата. Те стояха, наредени в кръг, и по лицата им се четеше смущение — като на непознати, присъстващи на погребение. Лев не беше между тях, но пък той никога не си правеше труда да присъства на нещо толкова обикновено като посрещането на агенти, завърнали се от опасна мисия. Когато слезе от хеликоптера, Габриел видя с облекчение бронираното пежо, което мина през портала и се насочи с висока скорост по пистата към тях. Без да отрони и дума, той се отдели от останалите и тръгна към автомобила.

— Къде отиваш, Алон? — извика след него един от хората на Лев.

— Вкъщи.

— Шефът иска да те види незабавно.

— Тогава може би трябваше да отмени една-две срещи и да дойде да ни посрещне лично. Предай на Лев, че ще се опитам да му отделя малко време утре сутринта. Имам да свърша някои неща. Кажи му го.

Задната врата на пежото се отвори и Габриел се качи. Шамрон го изгледа мълчаливо. Беше видимо остарял от последната им среща. Той запали поредната си цигара, а ръката му трепереше по-силно от обичайното. Когато колата потегли, Ари постави в скута на Габриел един брой на вестник „Монд“. Той погледна към първата страница и видя две свои снимки — една от Лионската гара, минути преди експлозията, и друга от нощния клуб на Мими Ферере в Кайро, на която седеше на една маса в компанията на тримата шахиди .