Даниъл Силва - Принцът на огъня

Ситният дъждец, който беше посрещнал Габриел при излизането му от Лионската гара, се бе превърнал в пролетен порой. Вече се бе стъмнило и той беше благодарен на тъмнината. Паркира колата в една тиха, потънала в зеленина улица близо до „Плас дьо Коломби“ и угаси двигателя. Заради тъмнината и проливния дъжд беше сигурен, че никой не може да го забележи. Избърса с ръка малък участък от замъгленото предно стъкло и погледна навън. Сградата, в която се намираше безопасният апартамент, се издигаше от другата страна на улицата. Познаваше добре жилището. Номерът на апартамента бе 4Б, а на табелката на звънеца с избледнели сини букви пишеше „Гузман“. Знаеше, че няма достатъчно безопасно място, на което да скрият ключа за жилището, което означаваше, че вратата трябва да бъде отключена предварително от човек от парижката централа. Обикновено подобни задачи се възлагаха на някой бодел — с този термин в Службата наричаха местните наемници, които вършеха черната работа по поддържането на една чужда база. Но десет минути по-късно Габриел с облекчение видя познатата фигура на Узи Навот, с червеникаворуса коса, прилепнала към голямата му обла глава. Парижкият катса мина с тежки крачки покрай прозореца на колата му, а в ръката си стискаше ключа за апартамента.

Навот влезе в сградата и малко по-късно прозорецът на четвъртия етаж светна. Леа се размърда. Габриел се обърна към нея и за миг погледите им се срещнаха. Той се пресегна и хвана това, което бе останало от ръката й. Както обикновено, допирът до твърдата тъкан на белега го накара да усети ужасен студ. По време на пътуването Леа беше развълнувана. Сега изглеждаше спокойна, както при посещенията му в солариума. Габриел погледна отново към прозореца на четвъртия етаж.

— Ти ли си?

Стреснат от гласа й, той извърна глава към нея. Сигурно го направи твърде рязко, защото очите й внезапно се изпълниха с паника.

— Аз съм, Леа — отвърна тихо. — Аз съм, Габриел.

— Къде сме? — Гласът й беше слаб и сух, звучеше като шумолене на листа. Никога не я бе чувал да говори така. — Прилича ми на Париж. В Париж ли сме?

— Да, в Париж сме.

— Онази жена ме доведе тук, нали? Моята медицинска сестра. Опитах се да кажа на доктор Ейвъри… — Тя не довърши мисълта си. — Искам да се прибера вкъщи.

— Точно натам сме тръгнали.

— Към болницата?

— Към Израел.

На устата й трепна усмивка и тя стисна леко ръката му.

— Кожата ти пари. Добре ли си?

— Нищо ми няма, Леа.

Тя се умълча и се загледа през прозореца.

— Виж снега — рече след малко. — Боже, как мразя този град, но снегът го разкрасява. Снегът опрощава всички грехове на Виена.

Габриел се помъчи да си спомни кога за пръв път беше чул тези думи. По пътя от ресторанта до колата. Носеше Дани на раменете си. Снегът опрощава всички грехове на Виена. Във Виена вали сняг, докато в Тел Авив падат снаряди.

— Красив е — съгласи се той, опитвайки се гласът му да прозвучи бодро. — Само че ние не сме във Виена. В Париж сме. Спомняш ли си? Момичето те доведе в Париж.

Леа вече не го слушаше:

— Побързай, Габриел. Искам да говоря с майка си. Искам да чуя гласа й.

„Моля те, Леа! — помисли си той. — Съвземи се. Не си причинявай това“.

— Ей сега ще й се обадим — успокоително продума той.

— Провери дали коланът на Дани е стегнат достатъчно. Улиците са хлъзгави.

„Достатъчно е стегнат, Леа — беше й отговорил той онази нощ. — Карай внимателно към къщи“.

— Ще бъда внимателна — рече тя. — Дай ми целувка.

Той се наведе и притисна устни към обезобразената буза на Леа.

— Една последна целувка — прошепна тя.

После отвори широко очи. Габриел продължи да стиска покритата й с белези ръка, но извърна поглед.

Мадам Тузе подаде глава от апартамента си, когато Мартино влезе във фоайето.

— Професоре, слава богу, че сте вие. Умрях от притеснение. Бяхте ли там? Ужасно ли беше?

Мартино й обясни, че по време на експлозията се е намирал на неколкостотин метра от гарата. Да, беше ужасно, макар и не чак толкова, колкото се бе надявал. Гарата трябваше да бъде напълно унищожена от разрушителната сила на три куфара с бомби. Очевидно нещо се беше объркало.

— Току-що направих малко шоколад. Ще дойдете ли при мен да гледаме репортажите по телевизията? Мразя да следя подобни ужасии сама.

— Съжалявам, но имах ужасно дълъг ден, мадам Тузе. Смятам да си легна рано.