Даниъл Силва - Принцът на огъня

— Чуваш ли ме, Габриел?

Шум от улично движение: Мими и Халед бързо се отдалечаваха от гарата.

— Чувам те — отвърна той. — „И се питам защо ме настани на една маса с трима араби в твоя нощен клуб“.

Влак номер 765 за Марсилия в момента се установява на коловоз Д.

„Коловоз Д… Коловоз Д… Тохнит Далет…“

— Къде е тя, Мими? Кажи ми какво…

И тогава го видя — стоеше до щанда за вестници в източния край на перона. Куфарът му — правоъгълен, черен, с колелца, — същият като този на Габриел, беше изправен до него. Онази нощ в Кайро го наричаха Башир. Той пиеше уиски „Джони Уокър — черен етикет“ с лед и пушеше цигари „Силк Кът“. На дясната си китка носеше златен часовник „ТАГ Хойер“ и си падаше по една от сервитьорките на Мими. Башир беше също и шахид . След няколко секунди куфарът му щеше да експлодира и същото щеше да сполети няколко десетки хора около него.

Габриел погледна вляво към срещуположния край на перона: другият щанд за вестници, втори шахид с куфар, идентичен с неговия. Онази нощ го наричаха Наджи, „оцелелия“. Но не и тази вечер, Наджи.

На няколко метра от Габриел Тайиб си купуваше сандвич, който никога нямаше да изяде. Същият куфар, същият безжизнен поглед. Беше достатъчно близо, та Габриел можеше да види конфигурацията на бомбата. Черен кабел бе прекаран през едното рамо на сгъваемата дръжка. Предположи, че освобождаващият бутон на дръжката представлява и пусковото устройство. Натискаш бутона и той удря контактната пластина. Това означаваше, че тримата шахиди трябва да натиснат бутоните си едновременно. Но как щеше да им бъде даден сигналът? Часът, разбира се. Габриел погледна към очите на Тайиб и видя, че те бяха приковани върху дигиталния часовник на таблото за заминаващи. 18:59:28 часът.

— Къде е тя, Мими?

Разхождащите се войници минаха отново, бъбрейки си нехайно. Трима араби бяха влезли в гарата с куфари, пълни с експлозиви, но, изглежда, охранителните органи не ги бяха забелязали. Колко ли време щеше да отнеме на войниците да свалят от рамо автоматите си и да заемат позиция за стрелба? Ако бяха израелци — най-много две секунди. Но тези френски момчета? Времето им за реакция щеше да е по-дълго.

Погледна към Палестина. Тревогата й нарастваше. Очите й бяха влажни и нервно подръпваше дръжката на преметнатата си през рамо чанта. Обходи с поглед гарата, изчислявайки различните ъгли и линии на стрелбата.

Мими прекъсна мислите му:

— Чуваш ли ме?

— Чувам те.

— Както сигурно вече си се досетил, гарата ще бъде вдигната във въздуха. По мои изчисления ще разполагаш с петнадесет секунди. Алтернативата ти е следната: можеш да предупредиш хората около теб и да се опиташ да спасиш колкото може повече от тях, или егоистично да опазиш само живота на жена си. Но вероятно няма да можеш да направиш и двете, защото ако предупредиш хората, ще настъпи хаос и ти никога няма да успееш да изведеш съпругата си от гарата, преди бомбите да експлодират. Единственият начин да я спасиш е, като оставиш стотици други хора да умрат. Стотици, за да спасиш една човешка развалина. Изцяло морална дилема, нали?

— Къде е тя?

— Ти ми кажи.

— Коловоз Д — трескаво прошепна Габриел. — Коловоз Д.

— Много добре.

— Няма я там. Не я виждам.

— Огледай се по-добре. Петнадесет секунди, Габриел. Петнадесет секунди.

И връзката прекъсна.

Времето сякаш спря. Всичко му се виждаше като пейзаж, нарисуван в искрящата палитра на Реноар: шахидите — с очи, приковани в часовника на таблото за заминаващи влакове; войниците — с преметнати през рамо автомати; Палестина — стиснала здраво дамската си чанта, в която имаше деветмилиметров пистолет. И в центъра на всичко това видя красивата арабска девойка, която се отдалечаваше от една жена в инвалидна количка. На коловоза стоеше влакът, готов да тръгне за Марсилия, а на метър и половина от мястото, където жената чакаше да умре, бе отворената врата на последния вагон. Над главата му часовникът показваше 18:59:50. Мими го беше измамила, но Габриел знаеше по-добре от повечето хора, че десет секунди са цяла вечност. В рамките на десет секунди той бе последвал бащата на Халед в парижкия вътрешен двор и бе напълнил тялото му с единадесет куршума. В една снежна нощ във Виена за по-малко от десет секунди синът му бе убит и той загуби жена си завинаги.

Първото му движение бе толкова премерено и бързо, че сякаш никой не го забеляза. Ударът в главата на Палестина бе толкова силен, че когато дръпна чантата от рамото й, не бе сигурен дали тя още е жива. Докато момичето се свличаше в краката му, Габриел бръкна в чантата и сграбчи пистолета. Застанал пред снекбара, Тайиб — най-близкият до него шахид — не видя нищо, защото очите му бяха вперени в часовника. Габриел насочи оръжието си към атентатора и натисна спусъка два пъти. И двата изстрела уцелиха шахида в горната част на гърдите, като го запратиха назад, далече от куфара с експлозива.