Даниъл Силва - Принцът на огъня

— Извинете, госпожице.

Обърна се. Беше гаров служител, млад и услужлив, с безупречно изгладена униформа.

— Къде отивате?

Билетите бяха в ръката й, така че трябваше да отговори честно.

— Към РЕМ-а — отвърна, а после добави: — До Лионската гара.

Служителят се усмихна:

— Ей там има асансьор.

— Да, знам пътя.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Благодаря, справям се.

— Но моля ви — настоя той, — позволете ми.

„Ама че късмет! — помисли си Амира. — Един любезен гаров служител в цялата мрежа на метрото и той да е дежурен тази вечер в Сен Дени!“ Ако откажеше, щеше да изглежда подозрително. Кимна и му подаде билетите. Той я преведе през турникета 64 64 Въртяща се преграда на вход. — Б.пр. , после пресече претъпканата зала и стигна до асансьора. Спуснаха се мълчаливо до нивото на РЕМ-а. Служителят я отведе на нейния перон. За момент Амира се уплаши, че той възнамерява да остане, докато влакът пристигне. Най-накрая младият мъж й пожела приятна вечер и се отправи обратно нагоре.

Тя погледна към таблото с пристигащи влакове. Оставаха дванадесет минути. Погледна часовника си и пресметна — нямаше проблем. Седна на пейката и зачака. След дванадесет минути влакът влетя в гарата и спря. Вратите се отвориха със съскане. Амира се изправи и вкара инвалидната количка във вагона.

… Къде съм? В някакъв влак? И коя е тази жена? Онази, която работеше в болницата? Казах на доктор Ейвъри, че не ми харесва, но той не ме послуша. Тя се навърташе прекалено много около мен. Наблюдаваше ме твърде много. „Внушаваш си — каза ми доктор Ейвъри. — Реакцията ти към нея е част от заболяването ти. Казва се Амира. Много е мила и е висококвалифицирана“. „Не — възразих му аз, — тя ме наблюдава. Ще се случи нещо. Тя е палестинско момиче. Виждам го в очите й.“ Защо не ме послуша доктор Ейвъри? А някога опитвала ли съм се действително да му го кажа? Не съм сигурна. Не съм сигурна в нищо. Виж телевизора, Габриел. Над Тел Авив отново падат ракети. Мислиш ли, че този път Саддам ги е напълнил с химикали? Не мога да стоя във Виена, докато обстрелват Тел Авив с ракети. Изяж си макароните, Дани. Погледни го сега, Габриел. Толкова много прилича на теб. Този влак сякаш е в Париж, но съм заобиколена от араби. Къде ме води тази жена? Защо не ядеш, Габриел? Добре ли си? Не ми изглеждаш добре. Боже, кожата ти гори. Болен ли си? Виж, друг снаряд. Моля те, господи, нека падне върху някоя празна сграда. Не му позволявай да се стовари върху къщата на майка ми. Искам да изляза от този ресторант. Искам да си отида вкъщи и да се обадя на майка си. Чудя се какво стана с онова момче, което дойде да ме охранява в болницата. Как се озовах тук? Кой ме доведе? И накъде отива този влак? Сняг. Боже, колко мразя този град, но снегът го разкрасява. Снегът опрощава всички грехове на Виена. Във Виена вали сняг, а в Тел Авив падат снаряди. На работа ли си тази вечер? Много ли ще закъснееш? Извинявай, не знам защо изобщо те попитах. По дяволите! Цялата кола е покрита със сняг. Помогни ми да почистим прозорците, преди да тръгнеш. Провери дали коланът на Дани е достатъчно стегнат. Улиците са хлъзгави. Да, ще карам внимателно. Хайде, Габриел, побързай. Искам да говоря с майка си, да чуя гласа й. Дай ми целувка, една последна целувка, после тръгвай. Обичам да те гледам как ходиш, Габриел. Вървиш като ангел. Мразя работата, която вършиш за Шамрон, но винаги ще те обичам. По дяволите, колата не иска да запали. Ще опитам пак. Защо се обръщаш, Габриел? Къде ме води тази жена? Защо крещиш и тичаш към колата? Завърти отново ключа. Тишина. Пушек и огън. Първо извади Дани! Побързай, Габриел! Моля те, извади го! Горя! Жива ще изгоря! Къде ме води тази жена? Помогни ми, Габриел. Моля те, помогни ми…

Лионската гара се намира в Дванадесети район на Париж, през няколко улици източно от река Сена. Пред гарата има голям кръгъл площад, а отвъд него се пресичат два големи булеварда — „Рю дьо Лион“ и „Дидро“. Пол Мартино чакаше там, седнал в едно оживено бистро, посещавано най-вече от пътниците. Той допи чашата си с червено вино „Кот дю Рон“ и даде знак на келнера да му донесе сметката. Донесоха му я след пет минути. Мартино остави необходимата сума плюс малък бакшиш и се запъти към входа на гарата.

На площада имаше няколко полицейски коли, а на входа пазеха по двама жандармеристи. Той се смеси с малка група хора и стигна почти до залата за заминаващи, когато усети потупване по рамото. Обърна се. Беше един от полицаите, които наблюдаваха главния вход.