Даниъл Силва - Принцът на огъня

17:47 часът. Париж — 40 км .

— Не мислехме, че те могат да дойдат отново за нас. Да, бяхме загубили всичко: домовете си, селото си, земята си, но поне бяхме в безопасност в Аин ал Хилве. Мислехме си, че евреите никога няма да стъпят в Ливан. Но колко сме се лъгали!

17:52 часът. Париж — 30 км .

— Операция „Мир за Галилея“ — така я наричаха. Боже мой, дори Оруел не би могъл да измисли по-хубаво име. На 4 юни 1982 година израелците нахлуха в Ливан, за да унищожат ООП веднъж завинаги. На нас всичко това ни изглеждаше така познато. Израелска колона от бронетранспортьори, движеща се на север по крайбрежния път, само че сега този път беше в Ливан, вместо в Палестина, и войниците бяха от Израелската отбранителна армия, вместо от Хагана. Знаехме, че нещата ще се влошат. Аин ал Хилве беше известен като територия на Фатах, столица на палестинската диаспора. На 8 юни битката за лагера започна. Израелците изпратиха в него парашутните си войски. Нашите мъже се отбраняваха смело като лъвове — за всяка улица, за всяка къща, за джамиите и болниците. Всеки боец, който се опиташе да се предаде, бе застрелван. Разнесе се слух: битката за Аин ал Хилве трябва да бъде битка до последния човек.

Тогава израелците смениха тактиката си. Използваха авиацията и артилерията си, за да сринат лагера до основи, квартал след квартал, сектор след сектор. После техните парашутисти щяха да се спуснат долу и да избият нашите бащи. На всеки няколко часа израелците спираха огъня и ни предлагаха да се предадем. Всеки път отговорът беше един и същи: никога. Така измина цяла седмица. Загубих единия си брат още в първия ден на боевете, а другия — на четвъртия ден. После майка ми бе взета за партизанка. Когато изпълзя изпод отломъците, бе застреляна от един израелец.

Щом най-сетне всичко свърши, Аин ал Хилве представляваше една пустош. За втори път евреите бяха превърнали дома ми в руини. Загубих братята си, майка си. Питаш ме защо съм тук. Тук съм заради Самария и Аин ал Хилве. Ето това означава ционизмът за мен. Нямам друг избор, освен да се бия.

— Какво се случи след Аин ал Хилве? Къде отиде?

— Вече ти казах достатъчно. — Девойката поклати глава. — Дори твърде много.

— Искам да чуя останалото.

— Карай! — рязко заяви младата жена. — Наближава време да видиш жена си.

Габриел погледна към часовника: 18:00 часът. Оставаха двадесет километра до Париж.

Амира Асаф затвори вратата на апартамента. Коридорът — дълъг сив циментов тунел — тънеше в полумрак, осветяван единствено от случайно оцеляла примигваща неонова лампа. Тя буташе инвалидната количка към площадката с асансьорите. Някаква жена — мароканка, ако се съдеше по акцента й — крещеше на двете си малки деца. По-нататък три африкански момчета слушаха американски хип-хоп от портативна стереоуредба. „Това остана от френската империя — помисли си Амира. — Няколко острова в Карибско море и складове за хора в Сен Дени“.

Амира стигна до асансьорите и натисна бутона. Видя на светлинното табло, че едната кабина потегли нагоре. „Слава богу!“ — помисли си тя. Това бе част от пътуването, която бе изцяло под неин контрол — разнебитените стари асансьори на жилищния блок. По време на подготовката й на два пъти й се бе наложило да слезе пеша двадесет и три етажа, защото асансьорите не работеха.

Вратите се отвориха със скърцане. Тя вкара инвалидната количка в кабината и в лицето я блъсна непоносима смрад на урина. Когато потегли надолу, Амира се запита защо бедните пикаят в асансьорите си. Като се отвориха вратите, изкара количката във фоайето и си пое дълбоко дъх. Не беше кой знае колко по-добре. Чак когато излезе навън, на свежия студен въздух в четириъгълния вътрешен двор, успя да се отърве от миризмата.

В широкия двор, който се намираше в средата на четирите големи жилищни блока, имаше нещо, което напомняше за селските площади от Третия свят: групи мъже, разделени според националната си принадлежност, си говореха в студения здрач; жени носеха чанти с покупки; деца играеха футбол. Никой не обърна внимание на привлекателната млада палестинка, която буташе в инвалидна количка някаква превита фигура с неопределен пол и възраст.

Отне й точно седем минути, за да стигне до гарата на Сен Дени. Беше голяма гара — комбинация между РЕМ 63 63 Регионална експресна мрежа — линия на метрото, която свързва Париж с предградията. — Б.пр. и обикновено метро. Поради пиковия час от изходите й се изсипваха огромни тълпи на улицата. Тя влезе в залата за билети и веднага забеляза двама полицаи — първото доказателство за обявената тревога. Беше гледала последните новини и знаеше, че охраната в метрото и по гарите в цялата страна бе засилена. Но дали знаеха нещо за Сен Дени? Дали търсеха жена инвалид, отвлечена предната нощ от психиатрична клиника в Англия? Продължи да върви.