Даниъл Силва - Принцът на огъня

— Бих искал да променя резервацията си.

— Вашето име?

— Доктор Пол Мартино.

— Номер на билета?

Мартино го продиктува.

— В момента сте включен в списъка на пътуващите от Париж до Екс ан Прованс за утре сутринта.

— Точно така, но се случи нещо непредвидено и трябва да се върна по-скоро от очакваното. Може ли да хвана някой по-ранен вечерен влак днес?

— Има свободни места за влака в деветнадесет часа и петнадесет минути.

— В първа класа ли?

— Да.

— Ще взема билет за него.

— Известно ли ви е предупреждението на правителството за евентуална терористична заплаха?

— Никога не се отнасям с доверие към подобни неща — отговори Мартино. — Освен това, ако спрем да живеем, терористите ще спечелят, нали?

— Колко е вярно наистина!

Пол чу почукването по компютърна клавиатура.

— Добре, господин Мартино. Резервацията ви е сменена. Влакът ви заминава в деветнадесет часа и петнадесет минути от Лионската гара.

Професорът затвори телефона.

— Искаш да знаеш всичко за Самария ли? Тя беше раят на земята, Едем. Овощни градини и маслинови горички. Пъпеши и банани, краставици и пшеница. Самария беше обикновено село. Нашият живот течеше с ритъма на засяването и прибирането на реколтата. С дъжда и сушата. Бяхме осемстотин жители. Имахме джамия, училище. Бяхме бедни, но Аллах ни бе благословил с всичко, от което се нуждаехме.

„Чуй я само! — помисли си Габриел, докато шофираше. — Ние… Нашият…“ Родена бе двадесет и пет години след като Самария бе изтрита от лицето на земята, но говореше за селището, сякаш е преживяла там целия си живот.

— Моят дядо беше важна личност. Не беше мухтар 61 61 Кмет на община (ар.). — Б.пр. , но бе човек с влияние сред старейшините на селото. Притежаваше четиридесет дунама 62 62 Мярка за земна повърхност, равна на 1 декар. — Б.пр. земя и голямо стадо кози. Считаха го за богат. — Тя иронично се усмихна. — Да бъдеш богат в Самария означаваше, че си по-малко беден.

Очите й потъмняха. Тя погледна към пистолета в скута си, после към френските ниви, които пробягваха край прозореца.

— Хиляда деветстотин четиридесет и седма година постави началото на края за моето село. През ноември Обединените нации гласуваха да се раздели моята страна и половината от нея да се даде на евреите. Самария, както и останалата част от Западна Галилея, бе определена да влезе в територията на Палестина. Но естествено не стана така. Войната започна на другия ден след гласуването на това решение. Евреите сметнаха, че вече могат да вземат цяла Палестина.

„Арабите започнаха войната — искаше да каже Габриел. — Шейх Асад ал Халифа, военачалникът от Бейт Сайед, бе този, който проля първите потоци кръв с терористичната си атака над автобуса, пътуващ от Нетания до Йерусалим“. Но сега не беше време да се заяжда за исторически факти. Разказът за Самария й бе подействал като магическо заклинание и той не искаше да направи нещо, с което можеше да го прекъсне.

Младата жена обърна очи към него и го изгледа подозрително:

— Ти замисляш нещо.

— Просто слушам историята ти.

— Да, но с една част от мозъка си, с другата планираш нещо. Например да се измъкнеш?

— Няма измъкване , Палестина, и за двама ни. Разкажи ми твоята история.

Девойката погледна през прозореца и най-неочаквано продължи:

— През нощта на 13 май 1948 година колона бронетранспортьори на Хагана се зададоха по крайбрежния път от Акра. Акцията им носеше кодовото название. Това бе част от „Тохнит Далет“. — Тя го изгледа косо. — Знаеш ли термина „Тохнит Далет“? План Д?

Габриел кимна и си помисли за Дина, застанала насред руините на Бейт Сайед. Кога беше това? Само преди месец, но му се струваше, че е било преди цяла вечност.

— Официалният мотив на операция „Бен Ами“ беше да се подсили охраната на няколко изолирани еврейски селища в Западна Галилея. Обаче реалната й цел беше завладяването и анексирането на територията. В действителност специалната заповед беше да се разрушат три арабски села: Баса, Зиб и Самария.

Младата жена замълча. Погледна го да види дали разказът й е предизвикал някаква реакция и продължи. Самария била първото от трите села, които трябвало да загинат. Бронетранспортьорите на Хагана го обградили преди зазоряване и го осветили с фаровете си. Някои от бойците носели червени карирани кефии. Страж от селото видял кефиите и помислил, че идат арабски подкрепления. В тяхна чест той стрелял във въздуха и веднага бил покосен от изстрелите на Хагана. Новината, че евреите са се дегизирали като араби, предизвикала паника в селото. Защитниците на Самария се сражавали смело, но не можели да се мерят с по-добре въоръжените еврейски бойци. След няколко минути започнала трагедията.