Даниъл Силва - Принцът на огъня

— Не мога да реша дали си много смел, или си луд — неочаквано каза девойката. — Можеше да си тръгнеш още в Марсилия и да се спасиш.

— Тя е моя съпруга — отговори Габриел. — И винаги ще си остане такава.

— И ще умреш за нея?

— И ти ще умреш за нея.

— В седем часа ли?

— Да.

— Защо си измислил този час? Защо точно в седем?

— Ти нищо не знаеш за човека, за когото работиш, нали? Жал ми е за теб, Палестина. Ти си много безразсъдно момиче. Вашият лидер те е измамил и ти ще платиш цената.

Тя вдигна пистолета, за да го удари отново, но размисли. Габриел не откъсна очи от пътя. Вратата към момичето бе открехната.

Спряха да заредят колата южно от Шалон. Габриел напълни резервоара и плати с парите, които му даде девойката. Когато отново седна зад волана, тя му нареди да паркира близо до тоалетната.

— Ще се върна веднага.

Нямаше я само минута. Габриел включи на скорост, но младата жена извади мобилния телефон от чантата си и му нареди да чака. Беше два часът и петдесет и пет минути следобед.

— Отиваме в Париж.

— Нима?

— Ще ни изпрати по един от двата пътя. Магистралата се разделя при Бон. Ако тръгнем по прекия път, може да влезем направо в южните предградия. Или може да продължим на изток — от Дижон до Троа, от Троа до Реймс — и да влезем от североизток.

— Ти, изглежда, знаеш всичко. Кажи ми по кой път ще ни изпрати.

Габриел си даде вид, че поглежда часовника си.

— Ще ни накара да продължим да се движим, защото не иска да пристигнем до целта твърде рано. Залагам на източния път. Ще ни изпрати в Троа и ще ни каже да чакаме там за инструкции. Той ще има избор, ако ни изпрати в Троа.

Точно тогава телефонът иззвъня. Тя мълчаливо изслуша инструкциите, после прекъсна връзката.

— Върни се на магистралата.

— Къде отиваме?

— Просто карай! — нареди тя.

Габриел поиска разрешение да пусне радиото.

— Разбира се — каза любезно девойката.

Той натисна копчето за включване, но нищо не се получи. Лека усмивка плъзна по устните й.

— Добре изиграно — похвали я Габриел.

— Благодаря.

— Сериозно те питам защо го правиш?

— Нали съм Палестина — нямам избор.

— Грешиш. Имаш, и то голям.

— Знам какво правиш! — възропта девойката. — Опитваш се да ме пречупиш с твоите намеци за смърт и самоубийство. Мислиш, че мога да променя решението си, че ще ме накараш да си изпусна нервите.

— Не съм си и помислял подобно нещо. Воюваме един срещу друг от доста дълго време. Знам, че си много смела и че рядко губиш самообладание. Просто искам да знам: Защо си тук? Защо не се омъжиш и не отгледаш деца? Защо не живееш живота си?

По лицето й премина още една усмивка, този път подигравателна.

— Евреи! — каза тя. — Мислите си, че имате патент за болката. Смятате, че притежавате запазена марка за човешкото страдание. Моят холокост е истински като вашия и все пак вие отричате моите страдания и сами се оневинявате. Твърдите, че сама съм си причинила раните.

— Тогава разкажи ми твоята история.

— Моята история е тази за изгубения рай. Тя е история на един обикновен народ, принуден от цивилизования свят да се откаже от земята си, за да може християните да изкупят вината си за холокоста.

— Не, не! — възрази Габриел. — Не искам пропагандна лекция, а да чуя твоята лична история. Откъде си?

— От един лагер — отговори тя и добави: — Лагер в Ливан.

Габриел поклати глава.

— Не питам къде си родена или къде си израснала. Питам откъде си?

— От Палестина.

— Разбира се, че си оттам. От коя част?

— От северната.

— От кой край на северната част?

— Галилея.

— Западна или Горна?

— Западна Галилея.

— От кое село?

— Вече не съществува.

— Как се е наричало?

— Не ми е разрешено да го споменавам.

— То имаше ли си име?

— Разбира се, че си имаше.

— Баса ли?

— Не.

— Зиб ли се нарича?

— Не.

— Може би Самария?

Тя не отговори.

— Значи е било Самария.

— Да — отвърна момичето. — Моето семейство произхожда от Самария.

— Доста далеч от Париж, Палестина. Разкажи ми своята история.

Членовете на ВАРАШ се събраха отново, но този път лично в кабинета на министър-председателя. Сводката с най-новата информация на Лев трая само минута, защото нищо не се бе променило след последната им видеосреща. Само времето бе напреднало. Сега в Тел Авив беше пет часът следобед, а в Париж — четири. Лев искаше да вдигне тревога.

— Трябва да приемем, че след три часа ще има голяма терористична атака във Франция, вероятно в Париж. И един от нашите агенти ще бъде там по време на погрома. Предвид ситуацията, опасявам се, че нямаме друг изход, освен да уведомим французите.