Даниъл Силва - Принцът на огъня

Тримата мъже останаха в къщата. Младата жена вървеше половин крачка зад него с кожена чанта през рамо. Тя го побутна отново, този път към мерцедеса. Той се запрепъва през прашния преден двор, осеян с играчки. Преобърнати колички „Мачбокс“, ръждясала пожарна, кукла без ръце, войниче без глава — на Габриел му напомниха за трупове след една от умело изработените бомби на Халед. Той инстинктивно се насочи към задната врата на колата.

— Не! — каза девойката. — Ти ще караш.

— Не съм в състояние.

— Но трябва! — отвърна тя. — Иначе ще пропуснеш крайния срок и жена ти ще умре.

Габриел неохотно седна зад волана. Жената се настани до него. След като затвори вратата, тя бръкна в чантата си, извади пистолет, марка „Танфолио ТА-90“, и го насочи към корема му.

— Знам, че можеш да ми го вземеш, когато пожелаеш — каза девойката. — Ако избереш такъв начин на действие, няма да ти е от полза. Уверявам те, че не знам къде е жена ти, нито къде е крайната ни спирка. Предприемаме това пътуване заедно, ти и аз. Ние сме партньори в това начинание.

— Направо е благородно от твоя страна.

Тя го удари с пистолета по бузата.

— Внимавай, може да припадна.

— Познаваш много добре Франция, нали? Работил си в нея. Убил си доста палестинци тук.

Тъй като не получи отговор, отново го удари.

— Отговори ми! Работил си тук, нали?

— Да.

— Убил си много палестинци тук, нали?

Той кимна утвърдително.

— Срамуваш ли се? Кажи го високо.

— Да — отговори Габриел. — Убил съм много палестинци. Тук застрелях Сабри.

— Значи познаваш добре пътищата на Франция. Няма да губиш време, за да гледаш в картата. И без това всяка секунда ни е ценна. — Подаде му ключа. — Тръгвай за Ним! Имаш един час.

— Дотам са най-малко сто километра.

— Тогава ти предлагам да спреш да говориш и да потегляш.

Пое по пътя за Арл. Рона, сребристосиня и вихрена, течеше под тях. От другата страна на реката, Габриел, натиснал педала на газта до дупка, навлизаше в последната отсечка от пътя до Ним. Сякаш напук, времето беше прекрасно: небето бе безоблачно и наситеносиньо, полята пламтяха в цветовете на лавандулата и слънчогледите, хълмовете бяха окъпани в ярка светлина.

Девойката седеше спокойно, с кръстосани крака и пистолет, положен в скута й, Габриел се запита дали Халед я беше избрал да го придружи в смъртта. Защото младостта и хубостта й бяха в пълен контраст с осакатеното тяло на Леа? Или това беше някаква арабска обида? Дали не искаше да го унижи още повече, като го караше да се подчинява на заповедите на красиво момиче? Каквито и да бяха мотивите на Халед, тя въпреки всичко беше добре обучена. Габриел го бе доловил още при първата им среща в Марсилия, а после и в къщата в Мартиг — виждаше го и сега в начина, по който държеше пистолета. Но най-много го заинтригуваха ръцете й. Ноктите им бяха къси и мръсни като на селянка, която току-що се връща от полето.

Тя го удари пак без предупреждение. Колата кривна и той трябваше да положи големи усилия, за да я овладее.

— Защо го направи?

— Към пистолета ли гледаше?

— Не.

— Лъжец! Еврейски лъжец!

Жената отново замахна с пистолета да го удари, но този път Габриел вдигна отбранително ръка и успя да отбие удара.

— По-добре да побързаш — процеди тя, — иначе няма да стигнем навреме в Ним.

— Карам с почти двеста километра в час. Ако дам още газ, ще загинем. Следващия път, като се обади Халед, кажи му, че трябва да удължи крайните срокове.

— Кой?

— Халед — повтори Габриел. — Мъжът, за когото работиш. Мъжът, който ръководи операцията.

— Никога не съм чувала за мъж на име Халед.

— Грешката е моя.

Тя го изгледа изучаващо.

— Говориш много добре арабски. Израснал си в Долината на Израил, нали? Недалеч от Афула. Казаха ми, че там има много араби. Хора, които отказват да напуснат или да бъдат прогонени.

Габриел не се хвана на провокацията й.

— Никога ли не си я виждала?

— Палестина ли? — По лицето й пробяга мимолетна усмивка. — Виждала съм я от разстояние.

„Наблюдавала я е от Ливан“, помисли си той.

— Щом ще пътуваме заедно, трябва да знам как да се обръщам към теб.

— Аз нямам име. Аз съм просто палестинка. Нямам име, лице, земя, дом. Моят народ е моята родина.

— Чудесно! — каза Габриел. — Ще те наричам Палестина.

Тя погледна към пътя и кимна:

— Добре, можеш да ме наричаш така.

Малко преди Ним жената го насочи към паркинг, покрит с чакъл, пред крайпътен магазин, където продаваха керамични саксии и градински статуи. Пет непоносими минути чакаха мълчаливо да звънне мобилният телефон. Когато това най-накрая се случи, звукът се стори на Габриел като пожарна сирена. Девойката слушаше, без да отрони дума. От непроницаемото й изражение той не можа да разбере дали й наредиха да продължат напред, или да го убие. Тя прекъсна връзката и кимна към пътя.