Даниъл Силва - Принцът на огъня

Той погледна жената в очите. Шамрон го бе обучил да разпознава емоциите на хората, да различава искреността от лъжата, но в зениците на момичето видя само праволинейната вяра на фанатичка, вярата, че минаването през страданието оправдава всеки акт, независимо колко е жесток. Забеляза също и непоклатимо спокойствие. Това момиче беше тренирано. Обучението й щеше да я превърне в достоен противник, но фанатизмът й щеше да я направи уязвима.

Наистина ли държаха Леа? Нямаше основание да се съмнява. Халед бе разрушил посолство в центъра на Рим. Със сигурност можеше да организира отвличането на една жена инвалид от английска психиатрична болница. Да изостави Леа сега, след всичко, което бе изстрадала, беше немислимо. Може би тя щеше да умре. Може би и двамата щяха да умрат. Може би, ако имаха късмет, Халед щеше да им позволи да умрат заедно.

Халед добре го бе изиграл. Той никога не бе имал намерение да убие Габриел във Венеция. Миланското досие беше само отворен гамбит в сложния му замисъл да го примами тук, в този район на Марсилия, и да му предложи път, по който той можеше да не тръгне. Верността го тласкаше напред. Габриел дръпна жената настрана от стълбите и свали ръце от нея.

— Оттеглете се! — каза направо в микрофона на китката си. — Напуснете Марсилия!

Когато Яков поклати отрицателно глава, извика:

— Направи каквото ти казвам!

Откъм църквата се зададе кола. Беше мерцедесът, който преди няколко минути бе блокирал пътя им на булевард „Сен Реми“. Той спря пред тях. Момичето отвори задната врата и се качи. Габриел погледна за последен път към Яков и влезе след нея в автомобила.

— Той не е в ефир! — изпъшка Лев. — Проследяващото му устройство е неподвижно от пет минути.

„Проследяващото му устройство — помисли си Шамрон — лежи в някоя улична канавка в Марсилия“. Габриел бе изчезнал от екраните им. При цялото планиране, при цялата им подготовка Халед ги бе изиграл с най-стария арабски трик — вземането на заложник.

— Истина ли е за Леа? — попита Шамрон.

— От лондонската ни централа са се обаждали няколко пъти на охраняващия агент. Досега не са успели да се свържат с него.

— Това означава, че са я отвлекли. И подозирам, че имаме мъртъв агент в Стратфордската клиника.

— Ако всичко това е вярно, в следващите няколко минути в Англия ще се разрази сериозна буря. — В гласа на Лев имаше твърде много спокойствие, което не се понрави на Ари, но пък Лев винаги бе демонстрирал и поощрявал самообладанието. — Трябва да се свържем с нашите приятели от МИ5 и Министерството на вътрешните работи и да ги помолим да запазят нещата в тайна колкото може по-дълго. Освен това трябва да информираме за ситуацията външното министерство. Посланикът ни ще трябва да свърши сериозна работа.

— Съгласен съм — отвърна Шамрон, — но се опасявам, че има нещо, което трябва да направим преди това.

Погледна часовника си. Беше седем и двадесет и осем минути сутринта местно време или шест часът и двадесет и осем минути във Франция. Оставаха дванадесет часа до годишнината от евакуирането на Бейт Сайед.

— Но ние не можем просто да го изоставим тук! — възпротиви се Дина.

— Той вече не е тук — отговори Яков. — Отиде си. Сам направи избора да замине с нея. Даде ни заповед да се евакуираме, а същото направи и Тел Авив. Нямаме избор. Напускаме.

— Трябва да има начин да му помогнем.

— Не можеш да му помогнеш, ако стоиш във френски затвор.

Яков вдигна китката си с микрофона до устните си и нареди на екипа на айните да се оттегли. Дина отиде неохотно на дока и развърза въжетата. Сетне се качи на „Фиделити“ и остана с Яков на подвижния мост, докато той направляваше яхтата в канала. Като подминаха форта „Сен Никола“, девойката слезе в салона. Седна пред пулта за комуникация, набра на клавиатурата командата за достъп до паметта, после настрои времевия код на шест часа и дванадесет минути сутринта. След няколко секунди чу собствения си глас.

„Това е той! Той е на улицата. Насочва се на юг към парка“.

Изслуша целия запис отново: Яков и Габриел безмълвно се качват на мотора, потеглят, свистенето на гумите, буксуването по асфалта на булевард „Сен Реми“, гласът на Габриел, спокоен и безстрастен: „Спри тук. И не мърдай!“

Двадесет секунди по-късно женски глас:

„Извинете, мосю, да не сте се загубили?“

СТОП.

Колко ли време бе отнело на Халед да го планира? „Години!“, помисли си Дина. Беше подхвърлил улики, които тя да намери, и тя ги бе последвала — от Бейт Сайед до Буенос Айрес, от Истанбул до Рим, а сега Габриел беше в ръцете им. Щяха да го убият по нейна вина.