Даниъл Силва - Принцът на огъня

Изминаха десет секунди, преди да прозвучи гласът на Габриел.

— Твърде рисковано е — прошепна той. — Остави я да си върви.

В Рамала митингът започна в зори. Ясер Арафат беше в много добро настроение. На присъстващите им се стори, че е възвърнал старата си форма. Приличаше на онзи Арафат, който можеше по цяла нощ да спори за идеология и стратегия с най-близките си другари, а после да потегли за митинг в отлично състояние на духа. Докато лейтенантите му излизаха от стаята, той даде знак на Махмуд Арвиш да остане.

— Започна се — каза Арафат. — Сега можем само да се надяваме. Аллах благослови святото начинание на Халед.

— То е и твое начинание, Абу Амар.

— Истина е — отвърна Арафат. — Но нямаше да е възможно без теб, Махмуд.

Арвиш кимна предпазливо. Арафат не го изпускаше от поглед.

— Добре изигра ролята си — каза той. — Хитрият начин, по който измами израелците, почти оправдава предателството ти към мен и палестинския народ. Изкушен съм да ти простя престъплението, но не мога.

Махмуд почувства пристягане в гърдите. Арафат се усмихна.

— Наистина ли си помисли, че предателството ти ще бъде опростено?

— Жена ми — заекна Арвиш. — Евреите ме накараха…

Арафат неприязнено махна с ръка.

— Звучиш като дете, Махмуд. Недей да увеличаваш унижението си, като молиш за живота си.

Точно тогава вратата се отвори и двама униформени от охраната влязоха в стаята с готови за стрелба автомати. Арвиш се опита да измъкне пистолета си от кобура, но нечий приклад го удари в кръста и взрив от непоносима болка го запрати на пода.

— Днес ще умреш като предател — каза Арафат. — Смърт, достойна за куче.

Охранителите вдигнаха Арвиш за краката и ръцете, изнесоха го от стаята и го понесоха надолу по стълбите. Арафат отиде до прозореца и погледна към вътрешния двор, когато Арвиш и хората от охраната се показаха. Втори удар с приклад запрати отново Махмуд на земята. После заеча стрелбата. Бавно и ритмично, те започнаха от краката към главата. Муката се огласи от гърмежите на калашниците и писъците на умиращия предател. За Арафат това бяха най-удовлетворяващите звуци — звуците на революцията, на отмъщението.

Когато писъците секнаха, последва още един финален изстрел в главата. Арафат пусна щората. Беше ликвидирал един враг. Скоро друг щеше да има същата съдба. Той угаси лампата и седна в полумрака да чака следващата новина.

По-късно, когато всичко свърши, Дина напразно щеше да търси някаква символика във времето, избрано от Халед да се появи. Изобщо не помнеше с какви думи съобщи тази новина на екипите, макар че те бяха записани завинаги на аудиокасета. „Това е той! Той е на улицата. Насочва се на юг към парка“. Всички, които чуха съобщението й, бяха изненадани от липсата на емоция. Толкова спокойно го каза, че за момент Шамрон не разбра какво точно се е случило. Едва когато чу бръмченето на мотора на Яков, последвано от бързото дишане на Габриел, осъзна, че Халед бе на път да си получи заслуженото.

Пет секунди след като прозвуча гласът на Дина, Яков и Габриел бяха нахлупили каските си и се носеха с пълна газ на изток покрай велодрума „Белсюнс“. На площад „Плас дьо ла Префектюр“ Яков рязко зави надясно и полетя към началото на булевард „Сен Реми“. Габриел го държеше през кръста с лявата си ръка. Дясната беше мушната в джоба на якето му и стискаше масивната дръжка на барака. Тъкмо започваше да се развиделява, но улицата все още бе в сянка. Габриел видя за пръв път Халед, който вървеше по тротоара като човек, закъсняващ за важна среща.

Моторът внезапно намали. Яков трябваше да вземе решение: да пресече в противоположното платно на улицата и да приближи Халед отзад или да остане в същото платно и да направи рязък завой. Габриел го пришпори да поеме надясно, натискайки го с дулото на пистолета. Яков даде газ и моторът полетя. Габриел впи очи в Халед. Палестинецът бе ускорил крачка.

Точно тогава тъмносив мерцедес се показа от една пресечка и блокира пътя им. Яков наби спирачки, за да избегне сблъсъка, после натисна клаксона и махна към мерцедеса да се маха от платното. В отговор шофьорът на колата — млад мъж, приличащ на арабин — го изгледа студено и го наказа за дързостта му, изтегляйки се възможно най-мудно. Докато Яков отново потегли, Халед бе завил зад ъгъла и бе изчезнал от погледа на Габриел.

Яков стигна с бясна скорост до края на улицата и зави наляво по булевард „Андре Он“, който рязко се отклоняваше от старото пристанище и се насочваше към църквата „Нотр Дам дьо ла Гард“. Халед вече бе прекосил улицата и в този момент се шмугна в един покрит пасаж. Габриел бе използвал компютърната програма, за да запомни всяка улица в квартала. Той знаеше, че следва стръмно каменно стълбище, наречено „Да Монте де л’Оратоар“. Халед бе направил мотора безполезен.