Даниъл Силва - Принцът на огъня

— Видя ли това?

— Видях го.

Габриел се изправи и отиде до конзолата. Извади касетата от записващия видеоапарат и сложи на нейно място нова. После постави касетата във възпроизвеждащия апарат и я пренави. Дина надзърташе зад рамото му. Натисна бутона „Старт“. Двойката влезе в кадър и мина край вратата, без да я погледне.

Габриел натисна „Стоп“.

— Виж как премести момичето от дясната си страна, която е към улицата. Използва я като щит. А виж дясната му ръка. Тя е в джоба на момичето, точно както в случая със Сабри.

Пренавиване. Старт. Стоп.

— Боже мой! — възкликна Габриел. — Той има походката на баща си!

— Сигурен ли си?

Габриел отиде до радиостанцията и повика наблюдателя пред Съдебната палата.

— Видя ли двойката, която току-що мина край сградата?

— Да.

— Къде са сега?

— Почакай. — Тишина, докато айнът смени позицията си. — Продължават по улицата към парка.

— Можеш ли да ги проследиш?

— Тук цари мъртвешка тишина. Не бих препоръчал това.

— По дяволите!

— Почакай минутка.

— Какво?

— Задръж така.

— Какво става?

— Връщат се.

— Сигурен ли си?

— Определено. Връщат се по същия път.

Габриел вдигна поглед към монитора точно когато отново влязоха в кадър, но от противоположната посока. Девойката пак беше откъм улицата, а мъжът отново бе пъхнал ръка в задния джоб на дънките й. Те спряха пред вратата на номер 56. Мъжът извади ключ от джоба си.

Беше малко след десет вечерта, когато Амира Асаф излезе от асансьора на Стратфордската клиника и тръгна по коридора на четвъртия етаж. Завивайки зад първия ъгъл, тя зърна бодигарда да седи на стол пред стаята на госпожица Мартинсън. Когато сестрата приближи, той вдигна очи и затвори книгата, която четеше.

— Искам да се убедя, че тя спи удобно — обясни му Амира.

Бодигардът кимна и се изправи. Не беше изненадан от старанието й. През изминалия месец тя се отбиваше в стаята всяка нощ по това време.

Амира отвори вратата и влезе. Бодигардът я последва, като затвори след себе си. Една лампа, чийто реостат бе поставен на най-ниската степен, разпръскваше мека светлина. Медицинската сестра приближи до леглото. Госпожица Мартинсън спеше дълбоко. Това изобщо не я изненада — беше й дала двойна доза приспивателно, тя щеше да спи така още няколко часа.

Амира оправи одеялата, след това отвори чекмеджето на нощното шкафче. Пистолетът — деветмилиметров валтер със заглушител — беше точно там, където го бе оставила по-рано следобед, докато госпожица Мартинсън все още бе в солариума. Сграбчи оръжието, извъртя се и го насочи към гърдите на бодигарда. Той бръкна под сакото си, бърз като светкавица. Преди обаче ръката му да се покаже, тя стреля два пъти — двойният изстрел на трениран убиец. И двата куршума попаднаха в горната част на гърдите. Бодигардът се свлече по гръб на пода. Амира застана над него и стреля още два пъти.

Направи заучена серия от дълбоки вдишвания, за да потисне силното чувство на гадене, което я обхвана. После отиде до телефона и набра един от вътрешните болнични номера.

— Може ли да помолите Хамид да се качи в стаята на госпожица Мартинсън? Има малко бельо, което трябва да вземе, преди камионът да тръгне.

Затвори телефона, хвана мъртвия бодигард за ръцете и го завлече в банята. Килимът беше изцапан с кръв. Това обаче не я засягаше. Намерението й не беше да прикрие убийството, а само да отложи разкриването му с няколко часа.

На вратата се почука.

— Да?

— Хамид е.

Амира отключи вратата и Хамид вкара количката за прането.

— Добре ли си?

Тя кимна. Той закара количката до леглото, а Амира дръпна одеялата и чаршафите. Госпожица Мартинсън, крехка и покрита с белези, лежеше неподвижно. Хамид я хвана под мишниците, сестрата я стисна за глезените и двамата внимателно я положиха в количката за пране. Амира я прикри отгоре с няколко чаршафа.

Тя излезе в коридора да се увери, че пътят е чист, после погледна към Хамид и му даде знак да я последва. Той избута количката извън стаята и се насочи към асансьора. Амира затвори вратата, после мушна в ключалката електронната си карта и я счупи.

Настигна Хамид пред асансьора и натисна бутона за повикване. Стори й се, че чака цяла вечност. Когато най-после вратите се отвориха, вкараха количката в празната кабина. Тя натисна копчето за сутерена и бавно се заспускаха надолу.

Фоайето в сутерена беше пусто. Хамид излезе пръв и зави надясно към изхода, който водеше към задния двор. Амира го последва. Навън чакаше микробус с отворени задни врати. Отстрани на каросерията бе изписано името на местна обществена пералня. Истинският шофьор лежеше в букова горичка три километра от болницата с куршум в тила.