Даниъл Силва - Принцът на огъня

Адвокатът излезе през вратата в 8,15 часа. Грандамата се появи десет минути по-късно. Териерът й се изходи пред камерата. Софи, двойничката на Леа, се показа последна. Тя спря за момент пред вратата, за да извади чифт слънчеви очила от чантата си, преди да изчезне от погледа му.

— Изглеждаш ужасно — каза Дина. — Вземи си почивка през остатъка от нощта. Ние с Яков ще поемем смените ти.

Беше ранна вечер, пристанището беше тихо, с изключение на пулсиращия ритъм на френска техномузика, долитащ от една друга яхта. Прозявайки се, Габриел призна на девойката, че почти не е спал, откакто са пристигнали в Марсилия. Тя му предложи да изпие хапче за сън.

— А ако Халед дойде, докато лежа безпаметно в стаята си?

— Може би си прав. — Дина седна с кръстосани крака на дивана и втренчи поглед в екрана. Вечерта тротоарите на булевард „Сен Реми“ бяха пълни с пешеходци. — А защо не можеш да спиш?

— Наистина ли искаш да ти обясня?

Девойката не откъсваше очи от екрана.

— Защото се притесняваш, че няма да дойде ли? Загрижен си, че може да не успееш да го застреляш? Или пък се страхуваш, че може да бъдем заловени и арестувани?

— Не харесвам тази работа, Дина. Никога не ми е допадала.

— Както и на никого от нас. Ако я харесвахме, щяха да ни освободят от работа. Вършим я, защото нямаме избор, те ни принуждават да го правим. Кажи ми, Габриел, какво ще се случи, ако утре те решат да спрат с бомбените атентати, нападенията и стрелбите? Ще има мир, нали? Но те не искат мир. Искат да ни унищожат. Единствената разлика между „Хамас“ и Хитлер е, че „Хамас“ няма силата и средствата да изтреби евреите. Но работят по въпроса.

— Все пак палестинците и нацистите се различават. Има известна справедливост в делото на Халед. Само средствата му са ужасяващи и неморални.

— Справедливост ли? Халед и другите като него можеха хиляди пъти да имат мир, но те не го искат. Неговата кауза е нашето унищожение. Ако вярваш, че той иска мир, жестоко се заблуждаваш. — Момичето посочи екрана. — Ако дойде на тази улица, ти имаш правото, всъщност моралния дълг, да направиш така, че той никога повече да не я напусне, за да убива и осакатява отново. Направи го, Габриел, или — бог да ми е на помощ — аз ще го сторя вместо теб.

— Ще го направиш ли? Наистина ли вярваш, че си способна да го убиеш хладнокръвно точно там, на улицата? И че ще е толкова лесно за теб да натиснеш спусъка?

Девойката помълча известно време с поглед, вперен в примигващия телевизионен екран.

— Баща ми е от Украйна — каза тя. — От Киев. Той единствен от семейството си е оцелял през войната. Близките му са били отведени в Баби Яр и са били застреляни с още тридесет хиляди евреи. След войната е дошъл в Палестина. Взел е еврейското име Сарид, което означава „останка“, Оженил се е за майка ми и си родили шест деца — по едно за всеки милион евреи, убити в Шоа 57 57 Холокост (ивр.). — Б.пр. . Аз съм най-малкото от тях. Кръстили са ме Дина: „отмъстена“.

Силата на съседната музика внезапно се увеличи, после замлъкна. Когато утихна, остана да се чува единствено плисъкът на вълните в корпуса на яхтата. Изведнъж очите на Дина се разшириха, сякаш преживяваше отново физическа болка. Погледът й остана прикован върху картината от булевард „Сен Реми“, но Габриел разбра, че улица „Дизенгоф“ занимаваше мислите й.

— Сутринта на 19 октомври 1994 година стоях с майка ми и две от сестрите ми на ъгъла на „Дизенгоф“ и улица „Царица Естер“. Като пристигна автобус номер 5, целунах мама и сестрите ми и останах да ги гледам, докато се качваха в него. Когато вратите бяха отворени, аз го видях. — Момичето замълча и извърна глава към Габриел. — Седеше точно зад шофьора с чанта в краката си. Всъщност той погледна към мен. Имаше много мило лице. „Не, не е възможно — помислих си. — Не и автобус номер 5 на улица «Дизенгоф»!“ Така че не казах нищо. Вратите се затвориха и автобусът потегли.

Очите й се премрежиха от сълзи. Тя стисна ръце, после докосна белега на бедрото си.

— И какво имаше в чантата на това момче, което видях? Капсула от египетска противотанкова мина — ето това е носел в чантата си. Тя съдържаше двадесет килограма тротил и болтове, натопени в миша отрова. Първо блесна светлината, а после се чу трясъкът на експлозията. Автобусът се издигна над земята и отново се стовари на улицата. Аз бях повалена. Виждах всички хора около мен да крещят, но не чувах нищо — ударната вълна беше спукала тъпанчетата ми. Забелязах човешки крак да лежи на улицата до мен. Помислих, че е моят, но тогава видях, че двата ми крака още са на мястото си.