Даниъл Силва - Принцът на огъня

Дина натисна бутона „Старт“ и отново изслуша разправията между палестинката и Габриел, после вдигна сателитния телефон и установи връзка с булевард „Цар Саул“ по сигурната линия.

— Искам гласова идентификация.

— Имате ли запис?

— Да.

— Качество?

Тя обясни обстоятелствата при прихващането.

— Пуснете записа, моля.

Дина натисна „Старт“.

„Ако пропуснем някой срок, жена ти ще умре. Ако вашите агенти се опитат да ни проследят, жена ти ще умре. Ако ме убиеш, тя ще умре. Ако направиш точно каквото ти казваме, жена ти няма да умре“.

стоп.

— Изчакайте, моля.

Две минути по-късно:

— Няма съвпадащ файл.

Мартино срещна за последен път Абу Садик на булевард „Антен“ в долния край на широкото стълбище, което водеше към гара „Сен Шарл“. Садик бе облечен с европейски дрехи: спретнати панталони от габардин и бяла памучна риза. Той каза на Пол, че една яхта току-що е напуснала пристанището, и то с голяма скорост.

— Как се наричаше?

— „Фиделити“ — отговори Садик.

Мартино повтори името и додаде:

— Интересен избор.

Той се обърна и със Садик започнаха да се изкачват тежко по стълбите.

— На шахидите бяха дадени последните нареждания — обади се арабинът. — Ще се насочат към целта, както е планирано. Сега нищо не може да ги спре.

— А ти?

— Заминавам с обедния ферибот за Алжир.

Стигнаха до края на стълбището. Гарата беше кафява и грозна, в окаяно състояние.

— Трябва да отбележа — вметна Абу Садик, — че това място няма да ми липсва.

— Иди в Алжир и се покрий дълбоко. Ще те върнем на Западния бряг, когато е безопасно.

— След днес… — Садик сви рамене. — Никога няма да е безопасно.

Мартино стисна ръката му:

— Маа-салаамах.

— Ас-салаам алейкум , братко Халед.

Абу Садик се обърна и заслиза по стълбите. Мартино влезе в гарата и спря пред таблото за заминаващите влакове. Те Же Ве 59 59 Високоскоростен влак (фр.). — Б.пр. -то в осем часа и петнайсет минути за Париж тръгваше от коловоз Е. Той пресече терминала и отиде на перона. Повървя край влаковата композиция, докато открие вагона си, и се качи.

Преди да се настани на мястото си, отиде до тоалетната. Дълго време стоя пред огледалото, разглеждайки отражението си — сако на Ив Сен Лоран, елегантна тъмносиня риза и маркови очила. Това беше Пол Мартино — изисканият французин, видният археолог. Но не и днес. Сега Мартино беше Халед, синът на Сабри, внукът на шейх Асад. Халед — отмъстителят за минали грехове, мечът на Палестина.

„На шахидите бяха дадени последните нареждания. Вече нищо не може да ги спре“.

Беше дадена и друга заповед. Мъжът, който щеше да срещне Абу Садик в Алжир тази вечер, щеше да го убие. Мартино се бе поучил от грешките на своите предци. Никога нямаше да допусне да бъде унищожен от арабски предател.

Минута по-късно седеше на мястото си в първа класа. Влакът излезе от гарата и се насочи на север през мюсюлманските бедняшки квартали на Марсилия. Париж бе на 539 мили оттук, но високоскоростният влак щеше да измине разстоянието за малко повече от три часа. „Чудо на западната технология и френската изобретателност“ — помисли си Халед, затвори очи и скоро заспа.

Къщата се намираше в арабския работнически квартал, в южния край на града. Имаше червен керемиден покрив и напукана отвън гипсова мазилка. Из буренясалия преден двор бяха разпилени счупени пластмасови играчки. Когато го блъснаха през разнебитената входна врата, Габриел очакваше да види обитаван дом. Вместо това, откри изоставена къща с празни стаи и голи стени. Очакваха го двама араби, едри и охранени. Единият държеше найлонова торба с рекламен надпис на евтин универсален магазин. Другият полюшваше в ръка — като сопа — ръждясал стик за голф. До тях застана шофьорът на мерцедеса, с който го бяха докарали до тази изоставена сграда.

— Съблечи си дрехите!

Момичето му го каза на арабски. Габриел остана неподвижен, с изпънати край тялото ръце, като войник на пост. Девойката повтори заповедта си, този път с по-твърд тон. Когато той отново не реагира, шофьорът на мерцедеса го зашлеви силно по бузата.

Габриел свали сакото и черния си пуловер. Радиостанцията и пистолетите вече ги нямаше — младата жена ги бе взела още в Марсилия. Тя разгледа белезите по гърдите и гърба му, после му нареди да съблече останалите си дрехи.

— А къде отиде вашето мюсюлманско благоприличие?