Даниъл Силва - Принцът на огъня

Заради дързостта си получи втори удар в лицето, този път с опакото на ръката. Със замаяна глава, Габриел събу обувките, а после и чорапите си. След това разкопча дънките си и ги изхлузи през босите си крака. Минута по-късно стоеше по слипове пред четиримата араби. Девойката се пресегна и дръпна ластика им.

— Това също — каза тя. — Свали ги!

Голотата му им се стори забавна. Мъжете изкоментираха пениса му, а жената бавно го обиколи няколко пъти, оценявайки тялото му, сякаш бе статуя на пиедестал. Мина му през ума, че той е легенда за тях, звяр, който посреднощ е убивал млади воини. „Погледнете го — сякаш казваха очите им. — Той е толкова дребен, толкова обикновен. Как е могъл да затрие толкова много наши братя?“

Девойката измърмори нещо на арабски, което Габриел не можа да разбере. Тримата мъже седнаха до свлечените му дрехи и с ножчета и ножици ги нарязаха на парчета. Нито един шев, подгъв или яка не оцеля под яростната им атака. Един господ знаеше какво търсят. Второ проследяващо устройство или скрит радиопредавател? Дяволски еврейски механизъм, който щеше да ги умъртви всичките и да му позволи да избяга, когато си науми? Младата жена наблюдаваше тази лудост много сериозно, после вдигна очи към Габриел. Още два пъти обиколи голото му тяло, притиснала замислено устни с малката си ръка. Всеки път, когато минаваше пред него, Габриел я гледаше право в очите. В погледа й се четеше безпристрастност, оглеждаше го някак професионално. Той почти очакваше всеки момент тя да извади миниатюрен касетофон и да започне да диктува диагностичните си бележки. „Нащърбен белег в горния ляв сектор на гърдите в резултат на куршум, изстрелян в него от Тарик ал Хурани, Аллах да благослови славното му име. Грапав като шкурка белег през по-голямата част на гърба. Източник на белега — неизвестен…“

Претърсването на дрехите му не даде никакъв резултат, освен купчината памучни и дочени парцали. Един от арабите ги събра и ги струпа върху решетката на огнището, след това ги поля с керосин и ги запали. Докато дрехите се превръщаха в пепел, те отново се събраха около Габриел: девойката срещу него, двамата араби — от двете му страни, а третият, който бе шофирал — зад гърба му. Арабинът отдясно лениво поклащаше стика за голф.

Имаше си ритуал за подобни ситуации. Боят — той го знаеше — бе част от него. Палестинката постави началото с церемониалната плесница през лицето. После тя се отдалечи и остави мъжете да свършат тежката работа. Добре прицелен удар със стика за голф накара краката му да се подгънат и го запрати на пода. След това започнаха истинските удари — порой от ритници и юмруци, които сякаш се целеха във всяка частица от тялото му. Той се сдържаше да не крещи. Не искаше да им достави удоволствие, нито да проваля плана им, като разтревожи съседите. Макар че едва ли някой в тази част на града щеше да го е грижа за трима мъже, пребиващи от бой някакъв евреин.

Всичко свърши внезапно, както и започна. Като си помислеше, не беше толкова зле — в академията беше изтърпявал и по-лошо от ръцете на Шамрон и неговите биячи. Бяха щадили лицето му, което му подсказа, че е необходимо да запази приличен вид.

След края на боя бе останал да лежи на дясната си страна, с ръце, сложени защитно пред слабините, и свити към гърдите колена. Усети вкуса на кръв по устните си, а лявото му рамо се бе вцепенило от ритниците, които му нанесе най-едрият от тримата араби. Девойката хвърли една найлонова торба пред лицето му и му нареди да се облече. Габриел направи опит веднага, но не можа да се извърти, нито да седне и да вдигне ръцете си. Най-накрая един от мъжете го хвана за лявата ръка и го изправи в седнало положение. Нараненото му рамо го накара за пръв път да изстене от болка. Това, както и голотата му, предизвикаха смях.

Помогнаха му да се облече. Очевидно бяха очаквали по-едър мъж. Електриковожълтата фланелка с къс ръкав, с надпис „Марсилия“ на гърдите, беше с няколко номера по-голяма. Белите панталони му бяха твърде широки в кръста, а крачолите им — твърде дълги. Евтините кожени мокасини едва се задържаха на краката му.

— Можеш ли да се изправиш? — попита момичето.

— Не.

— Ако не тръгнем сега, ще закъснееш за следващия си пропускателен пункт. А ако закъснееш, знаеш какво ще се случи с жена ти.

Габриел се завъртя, заставайки на четири крака, и след два безуспешни опита успя да се изправи на крака. Девойката го блъсна между плешките и той, препъвайки се, тръгна към вратата. Помисли за Леа и се запита къде ли е тя. Напъхана в някой чувал за трупове? Заключена в някой багажник? Закована в някой кафез? Дали осъзнаваше какво се случва или — за свой късмет — смяташе, че това е просто друг епизод от безкрайния й кошмар? Заради нея остана прав и пак заради нея поставяше единия си крак пред другия.