Даниъл Силва - Принцът на огъня

— Излез на магистралата!

— В каква посока?

— На север.

— Къде отиваме?

След кратко колебание тя каза:

— В Лион.

Габриел постъпи, както му нареди. Като наближиха пункта за плащане на пътната такса на магистралата, девойката мушна пистолета в чантата си и му подаде дребни пари. Щом подминаха, тя пак сложи пистолета в скута си. Показалецът й с къс и мръсен нокът лежеше небрежно на спусъка.

— Какво представлява Халед? — попита Габриел.

— Вече ти казах, че не познавам такъв човек.

— Ти прекара нощта с него в Марсилия.

— В действителност прекарах нощта с мъж, който се нарича господин Веран. И се постарай да караш по-бързо!

— Той ще ни убие, знаеш ли? Ще убие и двама ни.

Тя не отговори.

— Предупреди ли те, че това е самоубийствена мисия? Приготви ли се да умреш? Каза ли си молитвите, записа ли видеокасетата за спомен на семейството ти?

— Карай и не говори повече!

— Ние двамата сме шахиди . Ще умрем заедно. За различни каузи, разбира се, но заедно.

— Моля те, млъкни.

„Ето го! — помисли си Габриел. — Пропукването. Халед я е излъгал“.

— Ще умрем тази вечер — продължи той. — В седем часа. Не ти ли е споменал за това?

Отново мълчание. Пръстът й върху спусъка се раздвижи.

— Предполагам, че е забравил да ти каже — заключи Габриел. — Но винаги е било така. Клетите деца от лагерите и бедните квартали умират за Палестина. Елитът само дава заповедите от своите вили в Бейрут, Тунис и Рамала.

Жената отново замахна с пистолета към лицето му. Този път той го сграбчи и го изтръгна от ръката й.

— Когато ме удряш с това, ми е трудно да карам.

После й подаде оръжието. Тя го взе и го сложи пак в скута си.

— Ние сме шахиди , Палестина. Пътуваме към нашата гибел и Халед ни дава инструкциите. В седем часа, Палестина! В седем часа.

По пътя между Валанс и Лион Габриел прогони Леа от съзнанието си и се съсредоточи единствено върху конкретната ситуация. Инстинктивно подходи към нея като към картина. Свали лаковото покритие и боята, докато не остана нищо друго, освен частичните очертания с въглен на първичната рисунка. После започна да я рисува отново, пласт след пласт, нюанс и фактура. За момент не можа да определи със сигурност автора. Беше ли Халед художникът или бе само чирак в работилницата на стария майстор Ясер Арафат? Палестинският лидер ли беше наредил да бъде отмъстено за разрушаването на неговата власт и авторитет или Халед се бе заел с това лично, за да отмъсти за смъртта на баща си и дядо си? Беше ли това още една битка във войната между двата народа или само изблик на тлеещата отдавна вражда между две семейства — на Ал Халифа и Шамрон — Алон? Подозираше, че е комбинация между двете, пресичане на общи интереси и цели. Двама велики художници са си сътрудничили за една творба — Тициан и Белини — помисли си той. — „Пирът на боговете“.

Въпреки че датата, на която бе възложена поръчката за картината, си оставаше неизвестна за него. Обаче в едно бе сигурен: работата по нея бе продължила седем години и бе пролята много кръв. Той бе измамен, и то майсторски. Всички бяха измамени. Досието, намерено в Милано, бе оставено там от Халед, за да подмами Габриел да започне разследване. Халед бе оставил диря от улики и бе навил часовника, така че Габриел да няма друг избор, освен отчаяно да тръгне по тях. Махмуд Арвиш, Дейвид Куинел, Мими Ферере — всички те бяха част от плана. Габриел ги виждаше сега, мълчаливи и неподвижни, като второстепенни фигури по края на картината на Белини, алегорични по природа, но подкрепящи централната фигура. Обаче каква бе целта? Той знаеше, че картината не е завършена. Халед разполагаше в запас с още един удар — зрелищен, кървав и огнен. По някакъв начин Габриел трябваше да оцелее. Сигурен бе, че ключът за неговото оцеляване лежи някъде по пътя, който вече бе изминал — всяка минута, всяко събитие, всяка среща бяха важни, за да реставрира маслените бои върху платното. „Ще оцелея“, помисли си Габриел. И някой ден щеше да се разплати с Халед, но при неговите си условия. А девойката — Палестина — щеше да бъде входната му врата.

— Отбий встрани!

Габриел изпълни нареждането й. Намираха се на няколко мили от центъра на Лион. Този път чакаха само две минути, преди телефонът да иззвъни.

— Върни се на пътя! — заповяда тя. — Отиваме в Шалон. Той е…

— Знам къде е Шалон. Разположен е южно от Дижон.

Изчака пролука в трафика и се върна на магистралата.