Даниъл Силва - Принцът на огъня

— Евреите искаха да напуснем — каза тя. — Те нарочно оставиха неохранявана източната страна на селото, за да ни осигурят път за бягство. Нямахме време да опаковаме дрехи или да вземем някаква храна. Просто хукнахме. Но евреите пак не бяха доволни. Те стреляха по нас и ние тичахме през полята, които обработвахме от векове. Петима жители на селото загинаха в тези поля. Сапьорите на Хагана веднага бяха влезли в него. Докато бягахме, чувахме експлозиите. Евреите превърнаха нашия рай в купчина необитаеми развалини.

Селяните от Самария се добрали до пътя и се насочили на север към Ливан. Скоро към тях се присъединили жителите на Баса, Зиб и няколко по-малки източни села.

— Евреите ни накараха да отидем в Ливан — продължи разказа си младата жена. — Казаха ни да изчакаме там няколко седмици, докато се прекратят боевете, а после щели да ни позволят да се върнем. Но къде можехме да се върнем, след като домовете ни бяха разрушени! Така че продължихме да вървим. Преминахме границата и станахме изгнаници. Бяхме осъдени на забвение. Вратите на Палестина бяха залостени за нас завинаги.

Реймс , 17 часът.

— Спри до бордюра! — нареди тя.

Габриел насочи мерцедеса към банкета на магистралата. Седяха мълчаливо, а колата потреперваше от профучаващите автомобили. После телефонът иззвъня. Тя слуша по-дълго от обикновено. Габриел предположи, че й дават финалните инструкции. Без да каже дума, жената прекъсна връзката и пусна телефона обратно в чантата си.

— Къде отиваме?

— В Париж — отвърна тя. — Точно както предположи.

— По кой път иска да карам?

— Шосе А4. Знаеш ли го?

— Знам го.

— То ще те отведе в…

— В югоизточния край на Париж. Знам къде ще ме заведе, Палестина.

Той върна колата на магистралата. Часовникът на контролното табло показваше 17:05 часа. Край тях проблесна табела: Париж — 145 км .

— Довърши си историята, Палестина.

— Докъде бях стигнала?

— До Ливан — отвърна Габриел. — До забвението.

— Установихме се на лагер на Голанските възвишения. Тършувахме за храна. Оцеляхме благодарение на милостта на нашите арабски братя, докато чакахме вратите на Палестина да се отворят за нас. Чакахме евреите да удържат на обещанията, които ни дадоха сутринта, когато бягахме от Самария. Но през юни Бен Гурион заяви, че бежанците не могат да се приберат у дома си. Според думите му ние бяхме петата колона, на която не бе разрешено да се върне. Щели сме да бъдем трън в петата на новата еврейска държава. Тогава разбрахме, че никога вече няма да видим Самария. Раят бе изгубен.

Габриел погледна часовника: 17:10 часът. Оставаха 129 километра до Париж.

— Поехме на север към Сидон. Прекарахме дългото горещо лято в палатки. После времето застудя, заваляха дъждове, а ние все още живеехме в палатките. Нарекохме новия си дом Аин ал Хилве — Благоуханна пролет. Най-тежко беше за дядо ми. В Самария той беше важна личност. Грижеше се за нивите и стадото си. Сега семейството му преживяваше от подаяния. Той притежаваше нотариален акт за собственост, но нямаше земя. Имаше ключ за дома си, но нямаше дом. Разболя се през първата зима и почина. Не искаше да живее в Ливан. Дядо ми умря, когато Самария умря.

17:25 часът. Париж — 100 км .

— Баща ми бил още момче, ала трябвало да поеме отговорността за майка си и двете си сестри. Но не можел да работи, нито да ходи на училище, защото ливанците не разрешавали. В Ливан нямало обществено осигуряване, нито здравеопазване. Нямало начин и да го напуснем, защото паспортите ни били невалидни. Ние сме били без гражданство. Били сме без самоличност. Били сме нищо.

17:38 часът. Париж — 56 км .

— Когато баща ми се оженил за момиче от Самария, оцелелите жители на селото се събрали за сватбата в Аин ал Хилве. Било също като у дома, само че наоколо било различно. Вместо някогашния рай — открита канализация и лагерни бараки. Майка ми дарила баща ми с двама сина. Всяка вечер той им разказвал за Самария, така че никога да не забравят истинския си дом. Разказал им за Ал Накба — Катастрофата, и им внушил надеждата за Ал Авда — Завръщането. Братята ми били възпитани да станат бойци за Палестина. Нямали друг избор. Щом пораснали достатъчно големи да могат да държат оръжие, Фатах започнал да ги обучава.

— А ти?

— Аз съм последното дете. Родена съм през 1975 година, точно когато в Ливан започнала Гражданската война.