Даниъл Силва - Принцът на огъня

— Бихте ли ми показали някакъв документ за самоличност?

Мартино извади от портфейла си френската си лична карта и я подаде. Униформеният дълго изучава лицето му, преди да сведе поглед към картата.

— Къде отивате?

— В Екс.

— Мога ли да видя билета ви?

Мартино му го подаде.

— Тук пише, че се връщате утре.

— Промених резервацията си днес следобед.

— Защо?

— Наложи ми се да си тръгна по-рано. — Пол реши да демонстрира леко раздразнение. — Вижте, за какво е всичко това? Наистина ли е необходимо да ми задавате всичките тези въпроси?

— Страхувам се, че да, господин Мартино. Какво ви доведе в Париж?

Пол отговори, че е дошъл заради обяд с колега от Парижкия университет и за среща с издател.

— Вие сте писател?

— Всъщност археолог съм, но работя върху една книга.

Полицаят му върна личната карта.

— Приятна вечер.

— Благодаря.

Мартино се обърна и тръгна към чакалнята. Спря за миг пред таблото за заминаващи влакове, после се изкачи по стълбите до „Льо Трен Бльо“ — прочутия ресторант, разположен над чакалнята. Салонният управител го посрещна на вратата.

— Имате ли резервация?

— Всъщност имам среща с една жена на бара. Вярвам, че тя вече ме очаква.

Управителят отстъпи встрани. Пол се приближи до бара, а после отиде до една маса край прозореца с изглед към пероните. На нея седеше привлекателна жена с леко прошарена дълга тъмна коса. Беше над четиридесетте. Тя вдигна глава при приближаването на Мартино. Той се наведе и я целуна по шията.

— Здравей, Мими!

— Пол — прошепна тя. — Радвам се да те видя отново.

Две пресечки северно от Лионската гара: улица „Паро“, 18:53 часът.

— Завий тук! — каза момичето. — Паркирай колата.

— Няма къде да я оставя. Всички места са заети.

— Довери ми се. Ще намерим място.

В същия миг една кола се отдалечи от тротоара близо до хотел „Лион Бастий“. Габриел побърза да заеме мястото й. Девойката пъхна пистолета в дамската си чанта и я преметна през рамо.

— Отвори багажника!

— Защо?

— Просто направи каквото ти казвам. Виж си часовника, нямаме много време.

Алон дръпна ръчката и капакът на багажника се отвори с приглушено изтракване. Момичето измъкна ключа от стартера и го пусна в чантата си, при пистолета и мобилния телефон. После слезе от колата, отиде при багажника и даде знак на Габриел да се приближи към нея. В багажника имаше голям черен правоъгълен куфар с колелца и сгъваема дръжка.

— Вземи го!

Габриел не помръдна.

— Ако не го вземеш, жена ти ще умре.

— Няма да вкарам бомба в Лионската гара.

— Най-добре ще е да изглеждаш като истински пътник. Вземи куфара.

Той протегна ръка и провери ципа на куфара. Беше заключен.

— Просто го вземи.

В отделението за инструменти имаше една хромирана щанга за сваляне на гуми.

— Какво правиш? Искаш ли жена ти да умре?

След два бързи удара катинарът се отвори. Габриел дръпна ципа на главното отделение: вътре бяха натъпкани топки от смачкана хартия. Провери другите отделения, но те бяха празни.

— Сега доволен ли си? Виж си часовника.

Той извади куфара и го остави на тротоара. Младата жена вече се отдалечаваше. Габриел издърпа дръжката на куфара, затвори багажника и тръгна след нея. На ъгъла на улица „Лион“ завиха наляво. Разположена на малко възвишение, гарата се извиси пред тях.

— Нямам билет.

— Аз съм ти взела.

— Къде отиваме? В Берлин? Женева? Амстердам?

— Продължавай да вървиш.

Когато наближиха ъгъла на булевард „Дидро“, той видя полицаите, патрулиращи около гарата, и сините светлини на патрулките, които мигаха на площада отпред.

— Предупредили са ги — каза той. — Вървим право към вдигнатите по тревога полицейски части.

— Ще се оправим.

— Нямам паспорт.

— За какво ти е?

— Ами ако ни спрат?

— Помислила съм и за това. Щом някой полицай поиска да се легитимираш, просто погледни към мен и аз ще се погрижа за всичко.

— Ще ни спрат заради теб.

Те изчакаха да се смени светлината на светофара и пресякоха булевард „Дидро“ заедно с група пешеходци. Куфарът изглеждаше прекалено лек. Личеше си по звуците, които издаваха колелцата му, докато се търкаляха по паважа. Трябваше да сложат поне някакви дрехи в него. Ами ако го спреха, ако претърсеха куфара и откриеха, че е пълен с хартиени топки? Ако погледнеха в чантата на палестинката и намереха пистолета?

Габриел си заповяда да забрави за празния куфар и за пистолета. Вместо това, се съсредоточи върху мисълта, осенила го по-рано през деня — че ключът към оцеляването му се намира някъде по пътя, който вече беше изминал.