Даниъл Силва - Принцът на огъня

Тя излезе от стаята. Няколко секунди по-късно Габриел чу плискането на водата в банята. Той се съблече. Киара огледа отново синините му, после прокара ръка през косата му.

— Достатъчно дълга е за подстригване. Не искам тази нощ да се любя с мъж, който има прошарена коса.

— Ами подстрижи ме тогава.

Габриел седна на ръба на ваната. Както обикновено, докато го подстригваше, Киара си тананикаше една от онези глупави популярни италиански песни, които толкова много харесваше. Навел глава, той наблюдаваше как последните сребристи остатъци от личността на хер Клемп падат на пода. Замисли се за Кайро и за това как го бяха изиграли и у него отново се надигна гняв. Киара изключи машинката.

— Ето, отново приличаш на себе си. Черна коса, прошарена на слепоочията. Какво обичаше да казва Шамрон за слепоочията ти?

— Наричаше ги петна от пепел — отговори Алон. — „Петната от пепел по принца на огъня“.

Киара провери температурата на водата във ваната. Габриел махна кърпата от кръста си и се плъзна вътре. Беше прекалено гореща — Киара винаги я правеше такава, — но не след дълго болката започна да се отцежда от тялото му. Тя поседя известно време при него. Говореше му за апартамента и за една вечер, която прекарала в компанията на Геула Шамрон — за всичко друго, само не и за Франция. После Киара отиде в спалнята и започна да се съблича. Пееше си тихичко някаква песен. Когато се събличаше, винаги си пееше.

Целувките й по устните му, обикновено толкова нежни, сега му причиняваха болка. Тя се любеше с него трескаво, сякаш се опитваше да изсмуче следите на Леа. Пръстите й оставяха нови синини по раменете му.

— Мислех, че си мъртъв — каза му. — Мислех, че никога повече няма да те видя.

— Наистина бях мъртъв — отговори й Габриел. — Бях мъртъв дълго-дълго време.

В отсъствието на Габриел Киара беше закачила в спалнята картините, които красяха дома им във Венеция. Някои от платната бяха рисувани от дядото на Габриел, бележития немски експресионист Виктор Франкел. През 1936 година нацистите бяха обявили творчеството му за „упадъчно“. Разорен, лишен от възможността да рисува и дори да преподава, той бил депортиран в Аушвиц през 1942 година и задушен заедно с жена си в газова камера още при пристигането им. Майката на Габриел — Ирене — била депортирана заедно с тях, но Менгеле я определил за годна за работа и тя успяла да оцелее в женския лагер в Биркенау до евакуирането на обитателите му пред настъпващите руски войски. Някои от платната й сега се намираха тук, в личната галерия на Габриел. Бяха плод на ужасите, които Ирене бе преживяла в Биркенау. Картините й притежаваха способността да въздействат по-силно дори от тези на прочутия й баща. В Израел тя беше приела името Алон, което на иврит означаваше дъб , но платната си винаги подписваше като Франкел — в чест на баща си. Едва сега Габриел успя да види картините като нещо отделно от съсипаната жена, която ги беше създала.

Имаше едно неподписано платно — портрет на млад мъж, нарисуван в стил Егон Шиле 71 71 Австрийски художник експресионист (1890 — 1918). — Б.пр. . Авторът й беше Леа, а моделът — самият Габриел. Портретът беше нарисуван малко след като се бе завърнал в Израел с кръвта на шестима палестински терористи по ръцете си и това бе единственият случай, в който се бе съгласил да й позира. Никога не бе харесвал тази картина, защото тя го показваше такъв, какъвто го бе видяла Леа — преследван от призраци млад мъж, преждевременно състарен от сянката на смъртта. Киара мислеше, че платното е автопортрет.

Тя включи нощната лампа и прегледа документите на шкафчето до леглото. Огледът й беше чиста проява на показност; знаеше, че Габриел не ги е подписал.

— Ще ги подпиша на сутринта — каза й той.

Киара му предложи химикалката.

— Направи го сега.

Габриел угаси лампата.

— Всъщност в момента има нещо друго, което искам да направя.

Тя го прие в себе си и плака мълчаливо през цялото време, докато се любиха.

— Никога няма да ги подпишеш, нали?

Той се опита да я утеши с целувка.

— Ти ме лъжеш — каза Киара. — Използваш тялото си като средство за заблуда.

Дните му скоро започнаха да си приличат. Сутрин ставаше рано и сядаше в обновената кухня на Киара да пие кафе и да чете вестник. Статиите за аферата с Халед го потискаха. Вестник „Ха’арец“ кръсти аферата „Бънгългейт“. Службата изгуби битката си да задържи името на Габриел настрана от пресата. В Париж френските вестници обсипваха с въпроси правителството и израелския посланик в търсене на обяснение за мистериозните снимки, които се бяха появили в „Монд“. Външният министър на Франция — бивш поет, с винаги издухана от фризьор коса — наля масло в огъня, като изрази увереността си, че „действително може да е имало израелска намеса в холокоста на Лионската гара“. На следващия ден Габриел прочете с натежало сърце, че една еврейска пицария на улица „Рю де Розие“ е била опустошена от вандали. После банда френски младежи нападна малко момиче, което се прибирало от училище, и изряза свастика на бузата му. Киара обикновено ставаше един час след Габриел. Тя четеше за събитията във Франция по-скоро с тревога, отколкото с тъга. Веднъж дневно се обаждаше на майка си във Венеция, за да се увери, че семейството й е в безопасност.