Даниъл Силва - Принцът на огъня

Той зави по булевард „Сен Реми“. С три платна и разделена по средата от платен паркинг, улицата се изкачваше към малък зелен парк с изглед към пристанището. Сградите от двете й страни бяха еднакво високи и построени от великолепен вулканичен камък. Железни решетки покриваха прозорците на партера. В много от тях се помещаваха фирмени офиси — адвокатски кантори, лекарски кабинети, агенции за недвижимо имущество, а нагоре по улицата имаше няколко банки и голям магазин за вътрешно обзавеждане. В най-долния й край пък, там, където бе началото на „Плас дьо ла Префектюр“, имаше два павилиона, разположени един срещу друг. Единият продаваше вестници, а другият — сандвичи. През деня на улицата ставаше малък пазар, но сега се бе здрачило и продавачите бяха прибрали сирената и зеленчуците си и се бяха разотишли по домовете си.

Сградата с номер 56 беше само жилищна. Фоайето бе чисто, стълбището — широко, с дървен парапет и нова пътека на стълбите. Апартаментът беше празен, с изключение на една бяла кушетка и телефон на пода.

Мартино се наведе, вдигна слушалката и набра някакъв номер. Отговори му телефонен секретар — точно както бе очаквал.

— В Марсилия съм. Обади ми се, когато можеш.

Затвори телефона и седна на кушетката. Усети натиска на пистолета отзад на кръста си. Протегна се и го измъкна от колана на дънките си. Деветмилиметров „Стечкин“ — пистолетът на баща му. В продължение на много години след смъртта му в Париж той бе събирал прах в полицейския архив като улика за съдебен процес, който никога не се състоя. През 1985 година един агент от френското разузнаване бе отнесъл тайно пистолета в Тунис и го бе подарил на Арафат. Той пък го даде на Мартино.

Телефонът иззвъня. Мартино вдигна слушалката.

— Мосю Веран?

— Мими, любов моя! — възкликна Пол. — Толкова се радвам да чуя гласа ти.

Телефонът го събуди. Като всички телефони в тайните квартири, той нямаше звънец, а само мигаща лампичка, ярка като маркировка в тунел. Той протегна ръка и долепи слушалката до ухото си.

— Събуди се — каза Шимон Пацнер.

— Колко е часът?

— Осем и половина.

Габриел бе спал дванадесет часа.

— Облечи се. Има нещо, което трябва да видиш, щом си в града.

— Анализирах снимките. Изчетох всички доклади. Няма нужда да го виждам.

— Напротив.

— Защо?

— Ще те ядоса.

— И каква полза от това?

— Понякога е необходимо човек да се разгневи — отговори Пацнер. — Ще се видим след час на стълбите на галерия „Боргезе“. Не ме оставяй да стърча там като идиот.

Габриел стана от леглото и стоя дълго под душа, чудейки се дали да си обръсне брадата. Накрая реши само да я подстриже. Облече един от тъмните костюми на хер Клемп и отиде до Виа Венето да пие кафе. Един час след разговора с Пацнер вече крачеше по сенчестата чакълена алея към стълбите на галерията. Римският катса седеше на мраморна пейка в предния двор и пушеше.

— Хубава брада — отбеляза Пацнер. Но оглеждайки лицето му, изстена: — Боже, изглеждаш ужасно!

— Имах нужда от алиби, за да стоя в хотелската си стая в Кайро.

— Как го направи?

Габриел обясни: обикновено лекарство, което, като се погълне, вместо да се използва по предписание, има пагубен, но краткотраен ефект върху стомаха.

— Колко дози взе?

— Три.

— Горкият!

Отправиха се на север през парка. Пацнер крачеше отмерено — като под ударите на барабан, който само той чуваше. Габриел вървеше до него, изтощен от твърде многото пътуване и грижи. На края на парка, близо до Ботаническата градина, започваше улицата без изход. Дни наред след бомбения атентат журналисти от световните медии бяха лагерували на нея. Земята още бе осеяна с техните фасове и смачкани пластмасови чашки от кафе. На Габриел мястото му заприлича на фермерска земя след ежегодния фестивал за прибиране на реколтата.

Двамата поеха по уличката и се спуснаха по склона на хълма, докато стигнаха до временната стоманена преграда, охранявана от италиански полицаи и хора от Израелската служба за сигурност. Пацнер веднага бе допуснат вътре заедно с брадатия си немски спътник.

След като минаха бариерата, видяха първите следи от взрива: обгорените пинии, по които не бе останала нито една игличка, избитите прозорци на съседните вили, разпилени наоколо отломки. След това пред погледа им изникна огромният кратер от бомбата, обграден с почернели павета. Малко бе оцеляло от сградите в близост до центъра на взрива. По-навътре в комплекса постройките още стояха, но стените им, изложени на експлозията, бяха отнесени. Приличаха на детски куклени къщи. Габриел зърна един оцелял кабинет, където на бюрото още стояха снимки, поставени в рамка, както и баня, на чиято закачалка още висеше хавлиена кърпа. Въздухът бе натежал от острата миризма на пепел и — както се опасяваше той — на изгоряла плът. От дъното на комплекса долиташе стърженето и бумтенето на булдозери. От местопрестъплението, както при трупа на убита жертва, бяха взети последните улики. Сега бе време за погребението.