Даниъл Силва - Принцът на огъня

Габриел остана по-дълго, отколкото бе очаквал, че ще издържи. Нищо на този свят не можеше да оправдае апокалипсис от такъв мащаб. Пацнер беше прав — самата гледка го накара да изпита силна ярост. Но имаше и нещо повече — тя го накара да почувства ненавист. Той се обърна и пое обратно нагоре по хълма, Шимон го последва.

— Кой ти поръча да ме доведеш тук?

— Беше моя идея.

— Кой?!

— Стареца — призна тихо Пацнер.

— Защо?

— Не знам.

Габриел спря и настойчиво повтори:

— Защо , Шимон?

— Снощи, след пристигането ти във Франкфурт, се е събирал ВАРАШ. Върни се в тайната квартира и чакай там по-нататъшните инструкции. Някой скоро ще се свърже с теб.

След тези думи Пацнер пресече улицата и изчезна в парка на Вила Боргезе.

Но Габриел не се върна в тайната квартира. Вместо това, той се отправи в обратна посока — към жилищните квартали в северната част на Рим. Намери Виа Триесте и вървя по нея на запад, докато не стигна десет минути по-късно до мръсно площадче, наречено Пиаца Анабалиано.

Мястото почти не се бе променило през тридесетте години, откакто Габриел го бе видял за пръв път. В средата на площадчето стърчаха същите печални дървета, същите мрачни магазинчета се пълнеха с клиенти от работническата класа. А в северния му край, вклинена между две улици, се издигаше същата сграда с формата на парче от торта, чийто остър край гледаше към площадчето, а на партера му беше бар „Триесте“. Цвайтер обичаше да се отбива в бара и да използва телефона, преди да се качи в стаята си.

Габриел пресече площадчето, проправяйки си път между колите и мотопедите, паркирани безразборно по средата му, и влезе във вход В на жилищната сграда. Фоайето беше студено и тъмно. Спомни си, че автоматът на стълбищното осветление е с прекъсвач, за да се пести електричество. При наблюдението на сградата бе забелязано, че обитателите й, в това число и Цвайтер, рядко си правеха труда да го включват. Но този факт щеше да се окаже оперативно преимущество за Габриел, защото всъщност му позволи да работи на тъмно.

Сега той спря пред асансьора, до който имаше огледало. Но тогава наблюдаващите бяха пропуснали да го споменат. Виждайки отражението си в него онази вечер, Габриел едва не извади беретата си, за да стреля. Ала бързо се овладя, бръкна в джоба си за монета и посегна да я пусне в автомата на асансьора. В този миг обаче се появи Цвайтер. Беше облечен с карирано сако, стиснал в ръка книжна кесия с бутилка смокиново вино. Беше влязъл за последен път през вратата на вход В.

— Извинете, вие ли сте Ваел Цвайтер 53 53 Палестински терорист, представител на „Черният септември“ в Рим. Точно той осъществил доставянето на оръжието за атентата по време на Олимпийските игри в Мюнхен. — Б.пр. ?

— Не! Моля ви, не!

Но Габриел вече бе пуснал монетата и преди тя да се удари в пода, измъкна беретата си и изстреля първите два куршума. Единият от тях проби книжната кесия, преди да улучи Цвайтер в гърдите. Кръв и вино се плиснаха в краката на Габриел, докато изстрелваше серия куршуми в свличащото се тяло на палестинеца.

Сега той погледна в огледалото и се видя такъв, какъвто беше онази нощ — невинен младеж в кожено сако, художник, който не разбираше как действието, което щеше да извърши, ще промени живота му. Беше станал някой друг. Завинаги. Шамрон бе пропуснал да му каже какво ще се случи. Беше го научил как да изважда пистолета и да стреля за секунда, но не направи нищо да го подготви за това, което щеше да последва. Приемайки да заработиш при неговите условия, на неговото бойно поле, трябваше да платиш ужасна цена. Това променяше хората, които го правеха, както и обществото, което ги изпращаше. Това беше и основното оръжие на терористите. При Габриел промените също бяха видими. До момента, в който пристигна в Париж за следващата си задача, слепоочията му бяха побелели.

Той се погледна отново в огледалото и видя срещу себе си брадатата фигура на хер Клемп. Картини от последния случай пробягаха в съзнанието му: сринатото до основи посолство, собственото му досие, Халед… Беше ли прав Шамрон? Наистина ли Халед му изпращаше съобщение? Дали бе избрал Рим заради това, което Габриел извърши преди тридесет години на същото това място?

Чу приглушен шум от стъпки зад гърба си — една старица, облечена в черно вдовишко облекло, носеше найлонова торбичка с покупки. Тя се взря в него. За миг той се уплаши, че старата жена някак си го помни. Пожела й приятен ден и излезе на слънчевия площад.