Даниъл Силва - Принцът на огъня

Габриел натисна „Старт“, но този път гласът бе удавен от звука на съобщение на немски, което прогърмя от високоговорителя над главата му: Achtung! Achtung! 52 52 Внимание! Внимание! (нем.). — Б.пр. Когато съобщението свърши, той отново натисна бутона „Старт“. Сега записаният женски глас се чу ясно.

Аз съм. Къде си? Звънни ми, когато можеш. С много обич.

Бутон „Стоп“.

— Няма съответствие.

— Сравнете го с неидентифицираната гласова спектрограма 572/Б.

— Изчакайте. — След малко отново се чу: — Съвпада.

— Моля ви, запишете, че субектът се казва Мими Ферере. Адресът й е: улица „Бразилия“ № 24, апартамент 6А, Кайро.

— Добавих го към файла. Продължителността на това обаждане е четири минути и двадесет и две секунди. Нещо друго?

— Трябва да предадете съобщение на Езекил.

Езекил беше телефонното кодово име на дирекцията на отдел „Операции“.

— Съобщението?

— Нашият приятел си прекарва времето в Марсилия на адреса, който ми дадохте преди малко.

— Булевард „Сен Реми“ № 56?

— Точно така. Имам нужда от инструкции от Езекил къде да отида.

— Обаждате се от летището във Франкфурт ли?

— Да.

— Прекъсвам този разговор. Отидете на друго място и звъннете отново след пет минути. Тогава ще имам инструкциите за вас.

Габриел затвори телефона. Отиде до един щанд за вестници, купи си немско списание, после измина краткото разстояние в терминала до друга телефонна кабина. Същият номер, същият кодиран език, същата девойка в Тел Авив.

— Езекил иска да отидете в Рим.

— В Рим ли? Защо?

— Знаете, че не мога да ви отговоря.

Нямаше значение. Той знаеше отговора.

— Къде да отседна?

— В апартамента близо до Пиаца ди Спаня. Знаеше го.

Беше приятна тайна квартира в горния край на Испанските стълби, недалеч от църквата „Санта Тринита дей Монти“.

— След два часа има полет от Франкфурт за Рим. Ще ви запазим билет за него.

— Искате ли номера ми на редовен пътник?

— Моля?

— Нищо.

— Желая ви безопасен път! — каза девойката и затвори.

За втори път в рамките на десет дни Пол Мартино пропътува разстоянието от Екс ан Прованс до Марсилия. Той отново влезе в кафенето на малката пресечка на „Рю де Конвалесан“ и изкачи тясното стълбище до апартамента на първия етаж. И пак бе посрещнат на площадката от мъжа в роба, който му заговори тихо на арабски. Седнаха на пода в малката всекидневна, подпрени на копринени възглавници. Домакинът бавно натъпка с хашиш наргилето и доближи до него запалена кибритена клечка. В Марсилия той бе познат като Хаким ел Бакри, скорошен имигрант от Алжир. Мартино го познаваше с друго име — Абу Садик. Обаче не го назоваваше с него, както и Абу Садик не го наричаше с името, дадено му от истинския му баща.

Абу Садик дръпна здраво от мундщука на наргилето, после го подаде на Мартино. Той, на свой ред, смукна дълбоко и изкара дима през ноздрите си. След това изпи последната глътка от кафето си. Забулена жена отнесе празната чашка и му предложи друга. Когато Пол поклати глава, тя тихо излезе от стаята.

Мартино притвори очи, когато вълната на насладата премина през цялото му тяло. „Арабски обичай! — помисли си той. — Малко пушене, чаша сладко кафе, раболепието на жена, която си знае мястото в живота“. Макар да бе отгледан и възпитан като французин, във вените му течеше арабска кръв и най-добре му прилягаше арабският език — поетичен език, пропит от завоевания и страдания. Имаше време, когато раздялата с народа му беше непоносимо тежка. В Прованс бе заобиколен от хора като него и въпреки това не можеше да общува с тях. Сякаш беше осъден да се скита сред себеподобните си като прокълнат дух сред живите. Само тук, в малкия апартамент на Абу Садик, можеше да се държи естествено. Садик разбираше това и вероятно поради тази причина не бързаше да заговори по работа. Той добави хашиш в наргилето и запали нова клечка.

Пол си дръпна отново, този път по-дълбоко, и задържа дима, докато изпита чувството, че дробовете му ще се пръснат. Умът му започна да блуждае. Видя Палестина не със собствените си очи, а както му бе описана от онези, които действително я бяха виждали. Като баща си, Мартино никога не бе стъпвал там. Лимонови дръвчета и маслинови горички — ето какво си представяше. Бистри извори и кози, катерещи се по жълтеникавокафявите хълмове на Галилея. „Нещо като Прованс — помисли си той — преди пристигането на гърците“.