Даниъл Силва - Принцът на огъня

— Никога не съм давал съгласието си за такова нещо — каза мрачно Куинел.

Минаваше полунощ и те седяха в малкия му стар фиат. На отсрещната страна на Нил центърът на Кайро бе изпълнен с непрестанно движение, но по това време в Замалек беше тихо и спокойно. Беше им отнело два часа, докато стигнат дотук. Габриел бе сигурен, че никой не ги е проследил.

— Сигурен ли си за номера на апартамента?

— Бил съм в него — отговори журналистът. — Не в качеството си на такъв, какъвто се надявах, а като гост на едно от партитата на Мими. Тя живее в апартамент 6А. Всички знаят адреса й.

— Сигурен ли си, че няма куче?

— Само една ангорска котка с наднормено тегло. Вярвам, че за човек, който твърди, че е приятел на великия хер Хелер, няма да има никакъв проблем да се справи с едно котенце. Аз, от друга страна, трябва да се задоволя с огромния портиер нубиец. Как стана така?

— Ти си един от най-добрите журналисти в света, Куинел. Със сигурност ще успееш да измамиш някакъв портиер.

— Така е, но това не е точно журналистика.

— Мисли за задачата си като за училищна шега. Кажи му, че двигателят на колата ти е угаснал, че се нуждаеш от помощ. Дай му пари. Само за пет минути, нито секунда повече. Разбра ли?

Куинел кимна утвърдително.

— А ако твоят приятел от Мухабарат се появи? — попита Габриел. — Какъв ще е сигналът?

— Две кратки изсвирвания с клаксона, последвани от едно дълго.

Габриел слезе от колата, пресече улицата и се спусна по каменното стълбище, водещо до крайбрежния булевард. Спря за миг да погледа изящното триъгълно платно на една лодка, която се носеше бавно срещу течението. После се обърна и се отправи на юг, овесил на дясното си рамо елегантната кожена чанта на хер Клемп. След няколко крачки над хълма се показаха горните етажи на жилищния блок на Мими — стара замалекска сграда с големи тераси, гледащи към реката.

Недалеч от нея имаше още едно стълбище, което водеше към улицата. Преди да се изкачи по него, Габриел погледна към реката, за да види дали не го следят, но крайбрежният булевард бе пуст. Той изкачи стълбите, пресече улицата и се насочи към тъмната алея, която минаваше от задната страна на жилищните блокове. Ако идваше за пръв път, нямаше да може да намери мястото, но той бе минал по тази алея през деня и знаеше със сигурност, че след сто и тридесет нормални крачки ще стигне до задния вход на блока на Мими Ферере.

Надписът на арабски върху очуканата метална врата гласеше: Влизането забранено . Габриел погледна часовника си. Както бе очаквал, пътят от колата дотук му бе отнел четири минути и половина. Натисна дръжката и откри, че е заключено, както беше и по-рано през деня. Извади чифт тънки метални лостчета от страничния джоб на чантата и се наведе, така че очите му се озоваха на нивото на ключалката. За петнадесет секунди тя бе отключена.

Отвори вратата и погледна вътре. Пред него се простираше къс коридор с циментов под. В другия му край имаше полуотворена врата, която водеше към фоайето. Той се придвижи тихо и се прикри зад втората врата. От другата й страна се чуваше гласът на Дейвид Куинел, който предлагаше двадесет лири на портиера нубиец, за да помогне да побутнат спрялата му кола. Когато разговорът заглъхна, Габриел надникна иззад прикритието си — точно навреме, за да види отдалечаващата се в мрака роба на нубиеца.

Влезе във фоайето и спря пред пощенските кутии. Върху тази на апартамент 6А имаше табелка с надпис: Мими Ферере . Изкачи се по стълбите до шестия етаж. От двете страни на вратата имаше саксии с палми. Долепи ухо до нея и не чу никакъв шум от другата страна. Извади от джоба си уред, който приличаше на електрическа самобръсначка, и го прокара по края на вратата. Присветна зелена лампичка, което означаваше, че уредът не бе установил наличието на алармена система.

Върна уреда в джоба си и мушна своя старомоден шперц в ключалката. Тъкмо го завърташе, когато чу женски гласове, идващи отдолу по стълбището. Продължи да действа бавно, усещайки с върховете на пръстите си едва доловимите промени в съпротивата на пружината, докато в ума си прехвърляше различни възможности. Сградата бе на единадесет етажа. Шансовете жените да са се насочили към шестия или по-нагоре бяха почти равни. Имаше два варианта: да зареже за момент работата си и да тръгне надолу по стълбите или да потърси убежище на някой по-горен етаж. И двата плана криеха потенциален риск. Присъствието на непознат в сградата можеше да се стори подозрително на жените и ако случайно живееха на последния етаж, Габриел можеше да се окаже в капан без път за бягство.