Даниъл Силва - Принцът на огъня

Болестта смекчи заядливия характер на хер Клемп. Той стана любезен с портиера и дори се извиняваше на камериерките, когато трябваше да почистват ужасната му тоалетна. Понякога, влизайки в стаята, господин Катуби намираше госта, седнал във фотьойла до прозореца, да гледа уморено към реката. Обаче той прекарваше повечето време, излегнат апатично в леглото. За да се разсейва от досадата на своето затворничество, хер Клемп слушаше музика и новини на немски от транзистор с миниатюрни слушалки, защото не искаше да притеснява останалите гости на хотела. Главният портиер откри, че му липсва предишният хер Йоханес Клемп. Понякога поглеждаше от своята кабинка във фоайето и жадуваше да види свадливия немец да крачи тежко и шумно по мраморния под, със стиснати челюсти, готов за конфронтация.

Една сутрин, седмица след деня, в който хер Клемп се разболя, господин Катуби почука на вратата му и бе изненадан от силния глас, който му извика да влезе. Той мушна картата си, след което видя изненадано, че гостът опакова багажа си.

— Бурята свърши, Катуби.

— Сигурен ли сте?

— Толкова сигурен, колкото може да е човек при това положение.

— Съжалявам, че Кайро се отнесе толкова зле към вас, хер Клемп. Предполагам, решението ви да удължите престоя си се оказа погрешно.

— Може би, Катуби, но тогава никога нямаше да мога да размишлявам за миналото, нито пък вие.

— Това е арабската болест, хер Клемп.

— Аз не страдам от такава болест, Катуби. — Той сложи транзистора си в куфара и затвори ципа. — Е, нов ден — нов късмет!

Тази вечер във Франкфурт валеше дъжд. Пилотът от „Луфтханза“ го обясни достатъчно многословно — спомена дъжда още на летището в Кайро и два пъти по време на полета им предостави нови безинтересни данни. Габриел се бе съсредоточил върху дразнещия глас на пилота, защото така поне можеше да мисли за пороя, вместо постоянно да гледа часовника си и да пресмята часовете до следващото масово убийство на невинни, замислено от Халед. Когато наближиха Франкфурт, той наведе глава към илюминатора, надявайки се да зърне първите светлинки в южногерманската равнина, но видя само непрогледен мрак. Самолетът се гмурна в един облак и прозорчето се нашари с хоризонтални дъждовни струйки, а Габриел видя в подскачащите по стъклото капчици групата на Халед как се придвижва към позицията на следващия си удар. После внезапно се показа пистата — бавно се издигаше да ги посрещне, лъскава и гладка като черен мрамор. И ето че кацнаха.

Той влезе в терминала, отиде до една телефонна кабинка и набра номера на транспортна фирма в Брюксел. Представи се като Стивънс — едно от многобройните му телефонни кодови имена — и поиска да го свържат с господин Парсънс. Чу серия от прищраквания и неясни шумове, след това проехтя далечен женски глас. Габриел знаеше, че в този момент девойката седи пред контролния пулт на отдел „Операции“ в сградата на булевард „Цар Саул“.

— Какво ще искате? — попита тя.

— Гласова идентификация.

— Имате ли запис?

— Да.

— Качество?

Използвайки термини на иврит, които нито един подслушвач не би могъл да разбере, той лаконично описа техническите средства, с които бе прихванал и записал гласа на субекта.

— Пуснете записа, моля.

Габриел натисна бутона „Старт“ и доближи касетофона до микрофона на слушалката. Прозвуча мъжки глас на отличен френски: Аз съм. Звънни ми, когато имаш възможност. Нищо специално. Чао!

Махна касетофона и долепи слушалката до ухото си.

— Няма файл със сходен глас — каза девойката.

— Сравнете го с неидентифицираната гласова спектрограма 698/Д.

— Изчакайте. — Минута по-късно тя отново се обади: — Съвпада.

— Нужна ми е идентификация на телефонния номер.

Габриел превъртя касетата да намери втория прихванат разговор и отново приближи касетофона до слушалката. Чу се сигналът от телефона в кабинета на Мими Ферере, която набираше номер за международен разговор. Когато бе набрано последното число, той натисна бутона „Пауза“.

Девойката в другия край на линията изрецитира телефонния номер: 00 33 91 54 67 98. Габриел знаеше, че 33 е кодът на Франция, а 91 — на Марсилия.

— Проверете го.

— Изчакайте. — След две минути девойката каза: — Телефонът е регистриран на името на господин Пол Веран, булевард „Сен Реми“ № 56, Марсилия.

— Искам още една гласова идентификация.

— Качество?

— Същото като на предишния запис.

— Пуснете записа.