Даниъл Силва - Принцът на огъня

Картината се разсея и Пол се видя да се разхожда сред келтски и римски руини. Пристигна в някакво село от Крайбрежната равнина в Палестина. Бяха го наричали Бейт Сайед. Сега там нямаше нищо, освен отпечатък от нечия стъпка на прашната земя. В халюцинацията си Мартино падна на колене и заби лопатата си в земята. Но не откри нищо — нямаше сечива или гърнета, монети или човешки останки. Сякаш хората просто се бяха изпарили.

Насили се да отвори очи. Видението постепенно изчезна. Мисията му скоро щеше да приключи. Убийците на баща му и дядо му щяха да бъдат наказани и законното му право — върнато. Пол беше убеден, че няма да прекара последните дни от живота си като французин в Прованс, а като арабин в Палестина. Народът му, изгубен и разпилян, щеше да се завърне в своята родина и Бейт Сайед щеше да възкръсне. Дните на евреите бяха преброени. Щеше да ги постигне участта на всички, които бяха дошли в Палестина преди тях: гърци, римляни, персийци, асирийци, турци и британци. Скоро щеше да прави своите разкопки сред руините на еврейските селища. Мартино беше сигурен в това.

Абу Садик го дърпаше за ръкава на ризата и го викаше с истинското му име. Пол бавно обърна глава и го изгледа с полуотворени очи.

— Наричай ме Мартино — каза той на френски. — Аз съм Пол Мартино. Доктор Пол Мартино.

— За момент беше много далеч.

— Бях в Палестина — прошепна Пол. Говореше забавено под въздействието на наркотика. — В Бейт Сайед.

— Скоро всички ще бъдем там — каза Абу Садик.

Мартино се усмихна — спокойно и уверено. Буенос Айрес, Истанбул, Рим — три атентата, всичките безупречно планирани и изпълнени. Групите бяха доставили експлозивите при целите и бяха изчезнали безследно. Пол бе маскирал всяка от операциите като археологическа дейност и бе действал чрез посредник. Абу Садик се занимаваше с акцията в Париж. Мартино я бе замислил и организирал, а Садик от своето кафене в квартал „Белсюнс“ местеше пешките по негова команда. Когато всичко свършеше, Абу щеше да бъде сполетян от същата съдба като всички други, които Мартино бе използвал преди това. Той се бе поучил от грешките на предците си. Никога нямаше да позволи да бъде погубен от арабски предател.

Домакинът подаде наргилето на госта си, но той отказа, вдигайки ръка. После с бавно кимване го подкани да докладва накратко за последния етап от подготовката. През следващия половин час Мартино остана мълчалив, докато Абу Садик го запознаваше с местоположението на екипите, с адресите в Париж, където бяха оставени куфарите със състоянието на тримата шахиди. Домакинът млъкна, докато забулената жена наливаше още кафе. Когато тя излезе, той спомена, че последният член на екипа ще пристигне в Марсилия след два дни.

— Тя иска да те види — добави той. — Преди операцията.

Мартино поклати глава. Познаваше девойката — някога бяха любовници. Знаеше защо иска да го види, но по-добре беше сега да не бъдат заедно. Иначе Пол можеше да размисли за съдбата, която бе планирал за нея.

— Придържаме се към първоначалния план — каза той. — Къде ще се срещна с момичето?

— В интернет клуба, който гледа към пристанището. Знаеш ли го?

Мартино кимна утвърдително.

— Тя ще бъде там в дванадесет и тридесет.

Точно тогава от минарето на джамията, която се намираше нагоре по улицата, мюезинът призова правоверните за молитва. Мартино затвори очи, докато познатите думи се лееха над него.

Аллах е най-велик. Свидетелствам, че няма друг бог, освен Аллах и свидетелствам, че Мохамед е негов роб и пратеник. Елате за молитва. Преуспявайте. Аллах е най-велик. Няма друг бог, освен Аллах.

Когато призивът за молитва свърши, той се изправи и се приготви да тръгва.

— Къде е Хадави? — попита Мартино.

— В Цюрих.

— Той ни е нещо като бреме, не мислиш ли?

Абу Садик кимна.

— Искаш ли да го преместя?

— Не — отвърна Пол. — Просто го убий.

Главата на Мартино се проясни, докато стигна до „Плас дьо ла Префектюр“. „Колко са различни нещата в този край на Марсилия!“ — помисли си той. Улиците бяха по-чисти, магазините — по-многобройни. Археологът в него можеше да размишлява за природата на двата свята, които съжителстваха в този старинен град. Единият се бе съсредоточил върху набожността, другият — върху консумацията. Единият имаше много деца, другият ги смяташе за финансово бреме. Мартино бе убеден, че не след дълго французите щяха да бъдат малцинство в собствената си страна, заселници в собствената си земя. Скоро — след век или малко повече — Франция щеше да бъде мюсюлманска държава.