Даниъл Силва - Принцът на огъня

Помещението беше приятно — с издължена овална форма, с варосани стени и копринени завеси, спускащи се от високия таван. Във въздуха се носеше аромат на източни подправки, сандалово дърво и смътно — на хашиш. По протежение на стените, едва забележими на приглушената светлина, се открояваха няколко сводести сепарета, където постоянните клиенти можеха да ядат и да пият в относително уединение. Габриел си избра плато с арабски мезета и се огледа без особен успех за някой, който да прилича на мъжа от снимката.

Както бе казал Куинел, музикалната програма започна едва в единадесет часа. Първият изпълнител бе перуанец, облечен в пончо, който изсвири на китара няколко Ню Ейдж парчета с инкски мотиви. Между изпълненията разказа на почти неразбираем английски няколко вица от Андите. В полунощ дойде ред на атракцията на вечерта — групата мароканци, които изпълниха арабски джаз в ритмика, непонятна за ухото на европейците. Тримата араби не обръщаха внимание на музиката и прекараха вечерта в разговори, полети с алкохол. Хер Клемп усмихнато аплодира прекрасните солови изпълнения, макар че Габриел не беше чул нито едно от тях, защото цялото му внимание бе съсредоточено върху жената, която водеше оживен разговор в края на бара.

„Тогава тя беше голяма хубавица — бе казал Куинел. — И ако питаш мен, все още е“.

Беше облечена в бели три четвърти панталони и бледосиня сатенена блуза, завързана на тънката й талия. Гледана отзад, можеше да бъде сбъркана с двадесетгодишно момиче. Едва когато се обърна, разкривайки бръчките около очите си и сребристите нишки в тъмната си коса, си пролича, че е на средна възраст. Жената носеше гривни на ръцете и голям сребърен медальон на дългата си шия. Кожата й имаше маслинен оттенък, а очите й бяха почти черни. Поздравяваше всички по един и същи начин — с целувка по двете бузи и прошепната любезност. Габриел бе виждал много жени като нея. Този тип дами се местеха от вила на вила, от парти на парти, запазваха тена и тънката си фигура и не искаха да се нагърбват със съпруг и деца. Запита се обаче какво ли прави Мими в Кайро.

Мароканският квинтет направи пауза за почивка, като заплаши, че ще се върне след десет минути. Осветлението леко се усили, посетителите забъбриха по-високо. Жената се отдели от бара и тръгна да обикаля помещението, придвижвайки се с лекота от маса на маса, от сепаре на сепаре, както пеперудата — от цвят на цвят. Старите си познати поздравяваше с целувки и шепот на ухото. Новите приятели получаваха дълго ръкостискане. Говореше им на арабски и английски, италиански и френски, на испански и сносен немски. Приемаше комплиментите като жена, свикнала да ги получава, без да поражда приказки след себе си. За мъжете тя бе обект на скрито желание, а за жените — на възхищение.

Мими стигна до масата на хер Клемп, когато музикантите се върнаха на подиума за втория тур. Той се изправи, леко се поклони и пое подадената му ръка. Ръкостискането й беше крепко, дланта й — хладна и суха. Тя отметна падналия кичур коса от лицето си и го изгледа закачливо с кафявите си очи. Ако не беше забелязал, че отправя същия поглед към всеки от мъжете в залата, можеше да си помисли, че флиртува с него.

— Много се радвам, че можахте да се присъедините към нас тази вечер. — Говореше му на английски и с поверителния тон на домакиня, която дава малко вечерно парти. — Надявам се, че музиката ви харесва. Нали мароканците са прекрасни? Впрочем аз съм Мими.

Като изрече всичко това на един дъх, тя си тръгна. Габриел обърна поглед към подиума, но мислено се върна в подземната бърлога на Натан Хофи. И отново чуваше записите на тайнствената жена с приятел, наречен Тони.

„Впрочем аз съм Мими“.

„Не, не си — помисли си той. — Ти си Мадлен. И Александра, и Лунета. Ти си Малката луна“.

На следващата сутрин господин Катуби стоеше на поста си във фоайето, когато телефонът иззвъня. Той погледна на дисплея откъде се обаждат и тежко въздъхна. После бавно и внимателно вдигна слушалката — като сапьор, обезвреждащ бомба — и я доближи до ухото си.

— Добро утро, хер Клемп.

— Вие ли сте наистина, господин Катуби?

— Искате ли помощ за багажа?

— Не. Има промяна в плановете. Реших да удължа престоя си. Очарован съм от това място.

— Какво щастие за нас! — възкликна съкрушено портиерът. — Още за колко нощи ще искате стаята си?

— Това предстои да бъде решено, Катуби. Очаквайте допълнителни уточнения.

— Оставам в очакване, хер Клемп.