Даниъл Силва - Принцът на огъня

Оплакванията бяха започнали минути след неговото пристигане. Немецът бе резервирал стая за непушачи, но веднага заяви: „Очевидно някой е пушил тук наскоро“. Господин Катуби, който се гордееше с острото си обоняние, не долови и следа от аромат на тютюн. Следващата стая беше „твърде близо до плувния басейн“, третата — „много близо до нощния бар“. Най-накрая господин Катуби му даде, и то без никакво доплащане, апартамент на втория етаж, чиято тераса гледаше към реката. А хер Клемп го обяви за „отчайващо задоволителен“.

Но след това се оказа, че водата в басейна е „много топла“, а банята — „много студена“. Немецът пренебрегваше сутрешната шведска маса и редовно връщаше вечерята си. Камериерите „съсипаха“ реверите на един от костюмите му, а от масажа в спа центъра го „заболя врата“. Гостът поиска камериерките да чистят апартамента му точно в осем сутринта и стоеше в стаята си, за да надзирава работата им. Били му откраднали парите в хотел „Истанбул Хилтън“, твърдеше той, и нямало да позволи това да се случи отново в Кайро. Щом те си тръгнеха, табелката „Не ме безпокойте“ се появяваше на дръжката на вратата му, където оставаше като боен флаг през остатъка от деня. На господин Катуби му се искаше да може да закачи същата табелка и на своята кабинка във фоайето.

Всяка сутрин в десет часа хер Клемп напускаше хотела, въоръжен с туристически карти и пътеводители. Хотелските шофьори теглеха жребий, за да определят кой ще има нещастието да му служи като екскурзовод за деня, защото всяка разходка с него изглеждаше по-пагубна от предходната. Египетският музей, обяви хер Клемп, се нуждаел от основно почистване. Цитаделата определи като „мръсен стар форт“. До пирамидите в Гиза бе ухапан от своенравна камила. При завръщането на немеца от посещението му в Коптско Кайро господин Катуби го попита дали му е харесала църквата „Света Варвара“.

— Интересна е — отговори хер Клемп, — но не е толкова хубава, колкото нашите църкви в Германия.

На четвъртия ден от престоя му главният портиер стоеше на входа на хотела, когато той излезе през въртящата се врата и бе посрещнат от носещия песъчинки пустинен вятър.

— Добро утро, хер Клемп.

— Това предстои да се докаже, господин Катуби.

— Хер Клемп ще иска ли кола тази сутрин?

— Не, няма.

При тези думи немецът пое по крайбрежния път, а уж „съсипаното“ му сако се развяваше от вятъра. „Кайро е удивително издръжлив град — помисли си господин Катуби. — Но дори и той не може да се мери с мъж като хер Клемп“.

Габриел откри нещо европейско в мръсните, рушащи се сгради по улица „Талаат Харб“. После си спомни, че бе прочел в пътеводителите на хер Клемп, че владетелят на Египет през XIX век — Хедив Исмаил — бил решил да превърне Кайро в „Париж на Нил“ и наел някои от най-добрите европейски архитекти да реализират мечтата му. Тяхното дело все още личеше в неоготическите фасади, в балюстрадите от ковано желязо и високите правоъгълни прозорци с жалузи, макар че вече бе съсипано от замърсяването и човешкото нехайство.

Стигна до шумно и натоварено кръгово движение. Обуто в сандали момче го дръпна за ръкава и го покани да посети парфюмерийното магазинче на родителите му. Nein, nein 48 48 Не, не (нем.). — Б.пр. — отговори Габриел с немския на хер Клемп, но мина край детето с незаинтересованото изражение на израелец, свикнал да се измъква от амбулантните търговци по тесните улички на Стария град в Йерусалим.

Той тръгна по кръговата улица в посока, обратна на часовниковата стрелка, и зави по булевард „Касър ел Нил“ — каирския „Шан-з-Елизе“. Повървя известно време, често спирайки да позяпа ярките витрини на магазините и да види дали не го следят. После кривна в една тясна пресечка. Беше невъзможно да се върви по тротоарите, защото бяха задръстени с паркирани коли, така че крачеше по уличното платно като истински жител на Кайро.

Стигна до адреса, отбелязан на визитната картичка, дадена му от Шамрон в нощта преди заминаването. Сградата напомняше италианските постройки, а цветът на фасадата й — нилската кал. От един прозорец на третия етаж се дочуваха новините на Би Би Си. На няколко метра от входа продавач с алуминиева количка предлагаше в картонени чинии спагети „Болонезе“. В съседство с него забулена жена продаваше лимони и арабски хляб. На отсрещната страна на шумната уличка имаше вестникарска будка. Под сянката, хвърляна от малкия й покрив, стоеше мъж със слънчеви очила и винтяга. Неумело прикритият агент от Мухабарат наблюдаваше Габриел, докато влизаше в сградата.