Даниъл Силва - Принцът на огъня

Яков се наведе напред и зашепна в ухото на палестинеца — като адвокат, инструктиращ свидетеля си, подложен на разпит.

— Соломон е ядосан от моите думи. Той иска да се заловим за работа. — Арвиш се взря за момент в Габриел. — Но не и ти, Джибрил. Ти си търпелив.

Габриел вдигна очи.

— Къде е Халед?

— Не знам. Знам само, че Арафат те излъга тази сутрин. Прав си. Халед съществува и той е поел по пътя на баща си и дядо си.

— Той ли извърши атентата в Рим?

След моментно колебание Арвиш погледна към тъмната фигура на Яков, после бавно кимна.

— По заповед на Арафат ли действа?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Какво можеш да кажеш със сигурност?

— Той поддържа връзка с Муката.

— Как?

— По няколко различни начина. Понякога чрез факсове. Те се пускат последователно от различни апарати и докато стигнат до Териториите, почти не могат да се прочетат.

— Какво друго?

— Друг път използва кодирани имейли, които се препращат през куп различни адреси и сървъри. Понякога изпраща съобщения на Арафат чрез куриерска пратка или чрез посещаващи ни делегации. Въпреки че през повечето време просто използва телефона.

— Можеш ли да идентифицираш гласа му?

— Не съм сигурен дали някога съм го чувал да говори.

— А виждал ли си го?

— Мисля, че го видях веднъж, преди много години, в Тунис. Някакъв млад мъж дойде на посещение и остана няколко дни в резиденцията на Арафат. Имаше френско име и паспорт, но говореше арабски като палестинец.

— Какво те кара да мислиш, че е бил Халед?

— Поведението на Арафат. Той направо грейна в присъствието на този млад мъж. Определено се беше вдетинил.

— Това ли е всичко?

— Не. Имаше нещо в неговата външност. Винаги казват, че Халед приличал на дядо си. А този мъж поразително приличаше на шейх Асад.

Арвиш замълча. Яков вдигна ръка и насочи узито си към главата на арабина. Палестинецът се усмихна и измъкна ризата от панталоните си. На гърба му беше залепен плик. Габриел го бе пропуснал при бързото претърсване за оръжие, докато информаторът беше отзад в колата. Арвиш отлепи плика и го подхвърли на Габриел, който надзърна в него и изтърси в скута си снимката, която бе вътре. На нея се виждаше млад мъж с поразителна красота, седнал до Арафат край една маса. Той, изглежда, не знаеше, че го снимат.

— Арафат има навика тайно да снима всеки, с когото се среща — поясни арабинът. — Вие притежавате снимка на Халед като дете. Вероятно компютрите ви ще могат да потвърдят дали този мъж наистина е той.

— Не е много сигурно — усмихна се Габриел. — Какво друго имаш?

— Когато се обажда в Муката, гласът по телефона не е неговият.

— Как го прави?

— Има някой друг, който говори вместо него. Жена — европейка .

— Как се казва?

— Използва различни имена и различни телефони.

— Какъв е родният й език?

— Трудно е да се каже, но арабският й е отличен.

— Някакъв акцент долавя ли се?

— Класически арабски. Така говори хайлайфът в Йордания. Може би и в Бейрут или Кайро. Когато споменава Халед, нарича го Тони.

— Тони кой? — спокойно попита Габриел. — Тони откъде?

— Не знам — отговори Арвиш, — но ако намериш жената, може би ще убиеш Халед.

— Тя се нарича Мадлен, но само когато се представя за французойка. Когато иска да мине за англичанка, се нарича Александра. Когато е италианка, е Лунета — Малката луна.

Натан погледна Габриел и примигна. Косата му бе вързана на опашка, очилата му стояха леко накриво в края на носа му. Имаше дупки по фланелената му блуза с щампа на сърфистки клуб от Малибу. Яков бе предупредил Габриел за външния вид на Натан. „Той е гений. След като завърши Калифорнийския технически университет, всички фирми, занимаващи се с високи технологии в Америка и Израел, го искаха. Той е малко като теб“ — заключи Яков с лека завист в гласа, като човек, който прави добре само едно нещо.

Габриел погледна през остъкления кабинет на Натан към просторната, ярко осветена зала, заемаща целия етаж, където имаше няколко редици бюра, оборудвани с компютри. Пред всяко седеше оператор. Повечето бяха изненадващо млади, и то мизрахими 45 45 Източни евреи. — Б.пр. , дошли от арабските страни. Това бяха невъзпетите воини в израелската война срещу тероризма. Те никога не виждаха неприятеля, никога не го принуждаваха да предава народа си, нито заставаха лице в лице с него край масата за разпит. За тях той беше пращене на електричество по някоя медна жица или лек шум в атмосферата. Натан Хофи бе натоварен с привидно непосилната задача да наблюдава цялата електронна комуникация между външния свят и Териториите. Компютрите вършеха основната работа, като пресяваха прихванатата информация за някои думи, фрази или за гласовете на известни терористи, макар че Натан все още смяташе слуха си за най-надеждното оръжие в своя арсенал.