Даниъл Силва - Принцът на огъня

Във входа беше студено и тъмно. Мършава египетска котка с жълти очи и огромни уши изфуча към него от мрака, после изчезна през една дупка в стената. Портиерът нубиец с лимоненожълта галабия и бял тюрбан седеше неподвижно на дървен стол. Той вдигна грамадната си абаносовочерна ръка, за да вземе визитната картичка на мъжа, когото Габриел искаше да види.

— На третия етаж — упъти го нубиецът на английски.

На площадката имаше две врати. На стената до едната от тях се виждаше месингова табелка с надпис:

„Дейвид Куинел — Международна преса.“

Габриел натисна звънеца и незабавно бе поканен в малка чакалня от суданец, към когото се обърна на английски с премерен немски акцент.

— За кого да доложа? — попита суданецът.

— За хер Йоханес Клемп.

— Господин Куинел очаква ли ви?

— Приятел съм на Рудолф Хелер. Той ще разбере.

— Изчакайте за минутка. Ще видя дали господин Куинел може да ви приеме сега.

Суданецът изчезна зад висока двойна врата. Минутките от една станаха две, после три. Габриел отиде бавно до прозореца и погледна към улицата. Сервитьор от кафенето на ъгъла тъкмо поднасяше на агента от Мухабарат чаша чай върху малка сребърна табла. Накрая суданецът се появи.

— Господин Куинел ще ви приеме.

Стаята, в която бе въведен, имаше вид на занемарена римска приемна. Грапавият дървен под явно отдавна не беше лъскан, а корнизът на тавана беше почти невидим от плътния слой прах и песъчинки. Две от стените бяха скрити от библиотечни рафтове, на които бе наредена впечатляваща колекция от книги, разглеждащи историята на Близкия изток и исляма. Голямото дървено бюро беше отрупано с купчини пожълтели вестници и неотваряна кореспонденция.

Стаята тънеше в полумрак, нарушаван единствено от трапецовиден сноп ярка светлина, който падаше косо през полуотворените френски прозорци и осветяваше протрита груба обувка, принадлежаща на Дейвид Куинел. Той смъкна наполовина сутрешния ежедневник „Ал Ахрам“, издаван от египетското правителство, и хвърли мрачен поглед към посетителя си. Носеше смачкана бяла риза от бял поплин и светлокафяво сако с пагони. Кичур прошарена коса падаше по челото му над малки кървясали очи. Мъжът почеса небрежно обръснатата си брада и намали звука на радиото. Макар и на няколко крачки от него, Габриел усети дъха му, пропит от снощното уиски.

— Всеки приятел на Рудолф Хелер е и мой приятел. — Киселата физиономия на Куинел не отговаряше на приветливия му тон. Габриел изпита чувството, че той говори за аудитория от подслушвачи на Мухабарат. — Хер Хелер ми каза, че ще наминете. С какво да ви помогна?

Габриел сложи на претрупаното му бюро снимката, която му бе дал Махмуд Арвиш в Хадера.

— Тук съм на почивка — извиси глас той. — Хер Хелер предложи да мина да видя как сте. Обясни ми, че може да ми покажете нещо от истинския Кайро и че познавате този град повече от всеки друг.

— Колко мило от негова страна. Как е той?

— Както винаги — отвърна Габриел.

Куинел погледна към снимката, без да помръдва нищо друго, освен очите си.

— В момента съм малко зает, но мисля, че мога да ви помогна. — Той взе снимката и я мушна сред страниците на вестника си. — Какво ще кажете да се поразходим? Най-добре да излезем, преди да е станало прекалено горещо.

— Офисът ти се наблюдава.

Вървяха по тясна сенчеста уличка, от двете страни на която имаше редица магазини и сергии. Куинел спря да разгледа топ кървавочервен памучен плат.

— Понякога — отвърна той равнодушно. — Всички продажни вестникари са под наблюдение. Когато разполагаш с апарат по сигурността, голям колкото този на египтяните, той трябва да се използва за нещо.

— Да, но ти не си обикновен вестникар.

— Така е, но те не го знаят. За тях съм просто един непримирим стар английски боклук, който се опитва да се препитава от печатното слово. Успяхме да постигнем нещо като съгласие. Аз поисках да разтребят апартамента ми, след като приключат с претърсването му, и те наистина свършиха доста добра работа.

Куинел продължи бавно по уличката. Преди да го последва, Габриел за миг погледна назад и зърна един агент на Мухабарат да разглежда апатично медно арабско джезве.

Когато се изравни с Дейвид, неговото лице вече се бе зачервило от следобедната горещина. Някога той бе звезда, пътуващ кореспондент на голям лондонски ежедневник. Знаеха го като репортера, който каца в горещите точки на света и ги напуска, преди нещата да станат отегчителни и читателската публика да загуби интерес. Изхабен от твърде много пиене и жени, Куинел бе пристигнал в командировка в Израел по време на първата интифада, когато попадна в полезрението на Шамрон. На една частна вечеря в Тивериада Ари пробва почвата и откри слабото му място — огромно количество дългове, еврейско потекло, прикрито зад фасадата на саркастичен и подпийнал англичанин. Докато стане време да се сервира кафето на терасата, Шамрон вече си бе свършил работата. Ще бъде партньорство, обеща му Ари, защото той считаше за свой „партньор“ всеки, когото можеше да съблазни или изнуди да изпълнява нарежданията му. И обясни на Куинел как да използва своя внушителен контингент от арабски източници, за да му осигурява информация. От време на време ще публикува по някоя статия от черната пропаганда на Шамрон. В замяна внушителните дългове на Куинел тихомълком ще бъдат изплатени. Освен това той ще получи няколко ексклузивни новини, за да се придаде малко блясък на позалязващата му кариера, и ще му бъде осигурен издател за публикуването на книгата, която винаги си е мечтал да издаде. Шамрон никога не разкри как бе разбрал, че Дейвид държи ръкопис в чекмеджето си. Съдружието бе сключено и Куинел, както и Махмуд Арвиш, бе поел по пътя на предателството, за което наказанието беше краят на кариерата му. Като публично разкаяние за личните си грехове Куинел бе преминал изцяло на страната на арабите. На улица „Флийт“ го наричаха Гласът на Палестина — апологетът на шахидите 49 49 Ислямски терорист самоубиец. — Б.пр. и ислямофашистите. „Империалистите, западните петролни компании и тяхното копеле Израел пожънаха това, което сами си посяха — често високопарно пишеше Куинел. — На «Пикадили» няма да има спокойствие, докато в Палестина няма справедливост“. Той бе любимият западен коментатор на „Ал Джазира“ и често бе канен на купоните в Кайро. Дори самият Ясер Арафат бе казал за него: „Храбър мъж, който има смелостта да пише истината. Единственият човек от Запада, който наистина разбира проблемите на арабския народ“.