Даниъл Силва - Принцът на огъня

— Смятах, че заслужаваш същото като Абу Джихад — да умреш като войник пред очите на жена си и сина си. Тарик не се съгласи с мен. Той смяташе, че заслужаваш по-сурово наказание — да видиш как умират жена ти и детето ти. Затова постави бомбата под тяхната кола и се увери, че си наблизо, за да станеш свидетел на взрива. Виена беше дело на Тарик, не мое.

Телефонът на бюрото на Арафат иззвъня, раздирайки спомена на Габриел за Виена, както нож — маслено платно. Палестинецът рязко се обърна и остави госта сам да намери пътя за навън. Полковник Кемел чакаше на площадката. Той съпроводи безмълвно израелеца през руините на Муката. След мрака в кабинета на Арафат ярката светлина беше почти непоносима. Зад разбитата врата Йонатан Шамрон играеше футбол с неколцина от палестинските охранители. Двамата се качиха в бронирания джип и поеха по улиците на смъртта. Щом излязоха от Рамала, Йонатан попита Габриел дали е научил нещо полезно.

— Халед ал Халифа е извършил бомбения атентат над нашето посолство в Рим — заяви Габриел уверено.

— Нещо друго?

„Да — помисли си Габриел. — Ясер Арафат лично е наредил на Тарик ал Хурани да убие жена ми и сина ми“.

Телефонът на нощното шкафче на Габриел иззвъня в два часа през нощта. Беше Яков.

— Изглежда, твоето посещение в Рамала е разбунило гнездото на осите.

— За какво говориш?

— Аз съм отвън, на улицата.

Връзката прекъсна. Габриел седна в леглото и се облече в тъмното.

— Кой беше? — попита Киара с натежал от съня глас.

Габриел й обясни.

— За какво е всичко това?

— Не знам.

— Къде отиваш?

— Не знам.

Наведе се да я целуне по челото. Киара измъкна ръка изпод одеялото, прегърна го през врата и го притегли към устните си.

— Бъди внимателен! — прошепна тя, долепила устни до бузата му.

Минута по-късно Габриел седеше на пасажерската седалка в необозначения фолксваген голф на Яков, пътувайки на запад през Йерусалим. Яков караше абсурдно бързо, като истински сабра 43 43 Наименование, давано на евреите, дошли в Израел от диаспората. — Б.пр. , държейки волана с едната ръка, а с другата — чаша кафе и цигара. Предните фарове на насрещните коли осветяваха сипаничавото му лице. По него бе изписана непреклонност.

— Името му е Махмуд Арвиш — каза той. — Един от най-важните ни информатори в палестинската върхушка. Работи в Муката. Приближен е на Арафат.

— Кой направи контакта?

— Арвиш ни изпрати сигнал преди два часа и настоя да поговорим.

— За какво?

— За Халед, разбира се.

— Какво знае той?

— Не каза.

— За какво съм ти аз? Защо Арвиш не говори със своя наблюдаващ офицер?

— Аз съм този офицер — отвърна Яков, — но човекът, с когото иска да говори, си ти.

Стигнаха западния край на Новия град. От дясната страна на Габриел, окъпани от сребристата светлина на изгрялата луна, се простираха равнинните земи на Западния бряг. Ветераните го наричаха „страната на Шабак“. Беше земя, където обичайните правила не се прилагаха и където малкото спогодби, които съществуваха, можеха да бъдат променени или нарушени, когато се счетеше за необходимо да се води борба с арабския тероризъм. Мъжете — като Яков — бяха железният юмрук на израелската сигурност — пехотинци, които се занимаваха с мръсната работа на контратероризма. Хората от Шабак имаха властта да арестуват без причина и да претърсват без предупреждение, да закриват фирми и да взривяват къщи. Те живееха напрегнато, пушеха, пиеха твърде много кафе и спяха твърде малко. Съпругите им ги напускаха, арабските им информатори се страхуваха от тях и ги мразеха. Макар че бе налагал върховното държавно наказание, Габриел винаги се бе смятал за щастливец, че бе поканен да се присъедини към Службата, а не към Шабак.

Действията на Шабак понякога бяха в разрез с принципите на демократичността и — както и при Службата — публичните скандали бяха накърнили репутацията му у дома и в чужбина. Най-лошият случай бе прословутата афера „Автобус 300“. През април 1984 година автобус номер 300, пътуващ от Тел Авив за южния град Ашкелон, бе нападнат от четирима палестинци. Двама от тях бяха убити по време на военната спасителна операция, а двамата оцелели терористи бяха отведени в близката житна нива и никой повече не ги видя. По-късно се разкри, че нападателите са били пребити до смърт от офицери на Шабак по заповед на генералния им директор. Последва серия от скандали, като при всеки се разкриваха някои от най-жестоките методи на Шабак: насилие, принудително изтръгване на признания, изнудване и измами. Поддръжниците на Шабак обичаха да изтъкват, че разпитите на заподозрените терористи не могат да се водят на чашка кафе. Но целите му, независимо от скандалите, си оставаха непроменени. Шабак не се интересуваше от залавянето на терористите, след като кръвта е била пролята. Той искаше да ги спре, преди да могат да нападнат, и ако е възможно, да уплаши младите араби, за да не поемат по пътя на насилието.