Даниъл Силва - Принцът на огъня

Йонатан зави надясно по улица „Бродкаст“ и кара по нея в продължение на миля, докато не стигнаха до улично заграждение, охранявано от половин дузина палестински полицаи. Рамала формално беше отново под контрола на палестинците. Габриел пристигаше по покана на техния лидер, което бе равносилно на това да влезеш в сицилианско село с благословията на местния дон. Пролича си известно напрежение, когато Йонатан се обърна на перфектен арабски към командира на палестинския пост.

Минаха няколко минути, докато той се консултираше по радиостанцията с началниците си. После палестинецът тупна с длан по покрива на джипа и им махна да минават.

— Карайте бавно, полковник Шамрон — посъветва го той. — Някои от тези момчета бяха тук в нощта, когато батальонът „Егоз“ взриви вратата и започна да обстрелва мястото. Не бихме искали да възникнат някакви недоразумения.

Йонатан си проправи път през лабиринта от бетонни заграждения, после леко натисна педала на газта. Вдясно се появи висока циментова стена, която носеше следи от обстрел с тежка картечница. Местата, където беше пробита, напомняха на зейнали усти със счупени зъби. Палестински подразделения по сигурността — някои с пикапи, други с джипове — патрулираха в района. Те гледаха предизвикателно Габриел и полковника, но държаха оръжията си свалени. Йонатан спря пред входа. Габриел свали каската си и бронираната жилетка.

— Колко ще се бавиш? — попита го полковникът.

— Предполагам, че ще зависи от него.

— Приготви се да изслушаш една тирада. Тези дни той обикновено е в кофти настроение.

— И кой е виновен за това?

— Сам си е виновен, не го забравяй.

Габриел отвори вратата, слезе от джипа и попита загрижено:

— Ще се чувстваш ли добре тук сам?

— Няма проблем — отвърна Йонатан. После му махна и добави: — Предай му поздрави от мен.

Палестинският офицер по сигурността поздрави Габриел през решетките на вратата. Носеше маслиненосива униформа, барета и черна превръзка на лявото око. Той отвори портата достатъчно широко, за да мине посетителят, и му махна да върви напред. На ръката му липсваха трите крайни пръста. Габриел веднага бе обграден от други двама униформени, които го подложиха на щателен и досаден обиск, докато едноокият наблюдаваше, ухилен, сякаш всичко това бе организирано за личното му развлечение.

Едноокият му се представи като полковник Кемел и го въведе в комплекса. Габриел не за пръв път влизаше в Муката. По време на Мандата тя беше крепост на Британската армия. След Шестдневната война Израелската отбранителна армия я завзе от йорданците и през окупационния период я използваше като команден пункт на Западния бряг. Когато бе войник, Габриел често бе давал наряд на същото място, което сега Ясер Арафат използваше за своя щабквартира.

Кабинетът на Арафат се намираше в квадратна двуетажна постройка, прилепена до северната стена на Муката. Силно пострадала, тя бе една от малкото оцелели сгради в комплекса. В преддверието Габриел бе подложен на повторно претърсване, този път от мустакат гигант в цивилно облекло с автомат пред гърдите.

Като приключи с обиска, охранителят кимна на полковник Кемел, който даде знак на посетителя да се качва по тясното стълбище. На площадката имаше втори охранител, който седеше на паянтов стол, наклонен толкова силно назад, че едва-едва се крепеше. Той погледна апатично Габриел, после протегна ръка и почука по дървената врата. От другата страна се чу раздразнен глас: „Влез!“ Полковник Кемел натисна дръжката и въведе посетителя.

Кабинетът, в който се озова Габриел, беше малко по-голям от неговия на булевард „Цар Саул“. Вътре имаше скромно дървено бюро и тясно походно легло, а върху колосаната бяла калъфка на възглавницата лежеше красиво подвързан с кожа екземпляр на Корана. Дебели кадифени завеси закриваха прозореца, а настолната лампа, насочена към купчина книжа, бе единственият източник на светлина. На едната стена, почти скрита от плътната сянка, бяха закачени няколко реда снимки в рамка, показващи палестинския лидер с редица знаменити личности. Сред тях се открояваше една с американския президент, който фактически бе признал миниатюрната му държава. И на когото Арафат се отплати, като го предаде в Кемп Дейвид и напусна преговорите за мирния договор.

Зад бюрото, смален и с болнав вид, седеше самият Арафат. Носеше изгладена униформа и кафие на черно-бели квадрати. Както обикновено, то падаше на дипли над дясното му рамо и бе прихванато към униформата му, така че да прилича на картата на Палестина. „Арафатовата версия на Палестина“ — отбеляза наум Габриел, защото много приличаше на очертанията на Израел. Ръката му, с която покани госта си да седне, трепереше силно, както и издадената му долна устна, когато го попита дали иска чай. Габриел познаваше достатъчно добре арабските обичаи, за да знае, че отказът му би насочил нещата в неприятна посока. Затова прие с готовност, наблюдавайки с известно задоволство как Арафат изпрати полковник Кемел да донесе чая.