Даниъл Силва - Принцът на огъня

— Както вече казах, не знам къде е.

— Как се казва той?

Арафат сдържано се усмихна.

— Положих изключителни усилия да защитя момчето от теб и отмъстителната ти служба. Какво те кара да мислиш, че сега ще ти кажа името му? Наистина ли вярваш, че ще изиграя ролята на Юда Искариотски и ще предам моя син на съд и екзекуция? — Арафат бавно поклати глава. — Има много предатели сред нас, много, които работят и тук, в Муката, но аз не съм един от тях. Ако искаш да намериш Халед, ще го направиш без моя помощ.

— Непосредствено след бомбения атентат бе проведена полицейска акция в един пансион в Милано. Един от мъжете, укривали се там, се казва Дауд Хадави — палестинец, който е бил член на президентската ти служба за сигурност.

— Така твърдиш ти.

— Ще ти бъда благодарен, ако получа копие от личното досие на Хадави.

— Неколкостотин души работят в президентската служба за сигурност. Ако този мъж… — Арафат се запъна. — Как се казваше?

— Дауд Хадави.

— А, да, Хадави. Ако е работил за службата и ако още се пази личното му досие, ще се радвам да ти го дам. Но мисля, че шансовете да се намери са много малки.

— Наистина ли?

— Нека да ти изясня нещо. Ние, палестинците, нямаме нищо общо с нападението над вашето посолство. Може да са били хора от Хизбула или „Ал Кайда“. Може да са били неонацисти. Един Аллах знае, вие имате много неприятели.

Габриел се накани да стане, но Арафат вдигна ръка.

— Моля те, Джибрил — каза той, използвайки арабския вариант на името му. — Не си тръгвай. Остани още малко.

Габриел отстъпи за момент. Арафат повъртя между пръстите си гънките на кафието си, после погледна към полковник Кемел и тихо на арабски му нареди да ги остави сами.

— Не си докоснал чая си, Джибрил. Може ли да ти предложа нещо друго? Сладкиши?

Габриел поклати глава. Палестинският лидер скръсти тънките си ръце и се загледа мълчаливо в него с лека усмивка. Израелецът бе убеден, че той се забавлява.

— Знам какво направи за мен в Ню Йорк преди няколко години. Ако не беше ти, Тарик със сигурност щеше да ме убие в онзи апартамент. В друго време щеше да се надяваш той да успее. — Усмихна се тъжно. — Кой знае? В друго време можеше ти , Джибрил, да стоиш там с пистолет в ръка.

Габриел не отговори. Да убие Арафат? През седмиците след бомбения атентат във Виена, когато пред очите му постоянно се изпречваше картината на обгореното тяло на жена му и осакатения труп на сина му, многократно бе мислил за това. Наистина в моменти на пълно отчаяние с радост би заложил своя живот срещу този на Арафат.

— Странно е, Джибрил, но за краткото време, в което бяхме съюзници, и двамата искахме мир. И двамата се нуждаехме от него.

— Желал ли си изобщо някога мир или беше просто част от твоята стратегия да разрушиш Израел и да получиш всичко?

Този път Арафат остави въпроса да увисне във въздуха и продължи:

— Дължа ти живота си, Джибрил, и затова ще ти помогна в тази работа. Няма никакъв Халед. Той е плод на въображението ти. Ако продължиш да го търсиш, истинските убийци ще избягат.

Габриел рязко се изправи, слагайки край на срещата. Арафат излезе иззад бюрото и постави ръце върху раменете му. Те сякаш прогориха кожата му, но той не направи нищо, за да прекъсне прегръдката на палестинеца.

— Радвам се, че най-сетне се срещнахме официално — каза Арафат. — Щом ние с теб можем да седнем заедно, значи има надежда за всички нас.

— Може би — отвърна Габриел, макар че от тона му лъхаше песимизъм.

Арафат го пусна и се насочи към вратата, после внезапно спря.

— Ти ме изненада, Джибрил.

— Защо?

— Очаквах, че ще използваш възможността, за да обясним недоразумението за Виена.

— Ти уби жена ми и сина ми — каза Габриел, заблуждавайки съзнателно палестинеца за съдбата на Леа. — Не съм сигурен, че някога ще можем да си обясним „недоразумението“, както се изрази.

Арафат поклати глава.

— Не, Джибрил, аз не съм ги убил. Заповядах на Тарик да убие теб като отмъщение за Абу Джихад, но изрично му казах да не закача семейството ти.

— Защо направи това?

— Защото го заслужаваше. Беше проявил известно благородство онази нощ в Тунис. Да, застреля Абу Джихад, но се погрижи да не бъдат наранени жена му и децата му. Всъщност на излизане от вилата си се спрял да успокоиш дъщерята на Джихад и си я посъветвал да се погрижи за майка си. Спомняш ли си?

Габриел затвори очи и кимна утвърдително. Сцената в Тунис, както и избухналата бомба във Виена, бяха като галерия в паметта му, където той всяка нощ се разхождаше в сънищата си.