Даниъл Силва - Принцът на огъня

Габриел се загледа над пункта към Защитната стена.

— Какво мислиш за нея? — попита го Йонатан.

— Със сигурност не е нещо, с което можем да се гордеем.

— Аз мисля, че е един грозен белег върху красивата ни страна. Тя е нашата нова Стена на плача, много по-дълга и различна от първата, защото сега хората плачат и от двете й страни. Обаче се страхувам, че нямаме друг избор. Благодарение на доброто разузнаване успяхме да предотвратим повечето самоубийствени атентати, но никога няма да можем да ги спрем напълно. Нуждаем се от тази ограда.

— Но това не е единствената причина, поради която я строим.

— Така е — отвърна полковникът. — Когато бъде завършена, тя ще ни позволи да обърнем гръб на арабите. Ето защо те толкова се страхуват от нея. В техен интерес е да останат в конфликт с нас. Стената ще ни позволи да се откъснем от тях, а това е последното нещо, което те искат.

Шосе номер 1 премина в магистрала 60 — лента от гладък черен асфалт, която се простираше на север през песъчливия сив пейзаж на Западния бряг. Бяха минали повече от тридесет години, откакто Габриел за последен път бе ходил в Рамала. Тогава, както и сега, бе отишъл с бронирана кола, нахлузил каска на главата. Онези ранни години на окупацията бяха относително спокойни. В действителност най-голямото седмично предизвикателство за Габриел беше да намери превозно средство, с което да се придвижи от поста си до къщата на майка си в Долината на Израил. За повечето араби от Западния бряг краят на йорданската окупация бе довел до значително подобрение на стандарта им на живот. Израелците им бяха осигурили достъп до съвременната икономика. Имаха жилища с течаща вода и електричество, достъп до образование. Процентът на детската смъртност — един от най-високите в света — се понижи. Броят на грамотните, който преди бе един от най-ниските в света, рязко се повиши. Но накрая радикалният ислям и влиянието на ООП превърнаха Западния бряг във врящ котел и хвърлиха войниците от Израелската армия в ежедневни сблъсъци с мятащи камъни деца. Ала за Габриел военната служба беше главно скука.

— Значи ще се срещаш с Нахалника? — попита Йонатан, изтръгвайки Габриел от мислите му.

— Баща ти уреди срещата ми.

— Човекът е седемдесет и пет годишен и още дърпа конците. — Йонатан се усмихна и невярващо поклати глава. — Чудя се защо просто не се пенсионира и не си живее живота!

— Не може, защото ще се побърка — отвърна Габриел. — А същото ще сполети и клетата ти майка. Впрочем той ме помоли да те поздравя от негово име. Би искал да отидеш в Тивериада за Шабат.

— Тогава съм в наряд — отговори припряно Йонатан.

Нарядът, изглежда, бе готовото извинение на полковника, за да избегне възможността да прекара известно време с баща си. На Габриел не му се щеше да се забърква в заплетените семейни отношения на Шамрон, обаче знаеше колко дълбоко бе наранен Стареца от отчуждението на децата си. Освен това имаше и личен мотив да се намеси. Ако Йонатан по-често присъстваше в живота на Ари, Стареца можеше да намали натиска си върху него самия. Сега, когато Габриел живееше в Йерусалим вместо във Венеция, Шамрон се чувстваше свободен да му се обажда по всяко време, за да му каже някои клюки от Службата или да направи разбор на последните политически събития. А Габриел си искаше своето пространство. Ако се направляваше умело, Йонатан можеше да изиграе ролята на нещо като защитна стена.

— На баща ти му се ще да се виждате повече, Йонатан.

— Мога да го понасям на малки дози. — Полковникът откъсна за миг поглед от пътя и се взря в спътника си. — Освен това винаги повече е харесвал теб.

— Знаеш, че не е вярно.

— Добре де, малко преувеличих. Обаче не съм далеч от истината. Той определено гледа на теб като на свой син.

— Баща ти е велик човек.

— Да — съгласи се Йонатан, — а великите мъже са сурови към децата си.

Габриел зърна два големи светлокафяви бронетранспортьора, спрени отпред край пътя.

— По-добре е да не се влиза в града без малко подкрепления — обясни полковникът.

Потеглиха, след като образуваха малък конвой, с джипа на Йонатан в средата.

Първото доказателство, че приближават града, беше потокът от араби, вървящи покрай магистралата. Хиджабите 42 42 Хиджаб — традиционно покривало, носено от мюсюлманките, което скрива телата им от чужди погледи. — Б.пр. на жените се развяваха като знамена от обедния бриз. След това Рамала се открои на фона на пустинния пейзаж. Беше ниска и мръсна. Улица „Йерусалим“ ги отведе в сърцето на града. Лицата на „мъчениците“ гледаха Габриел от всяка улична лампа. Имаше улици, площади и пазари, носещи имената на загиналите. На една вестникарска будка раздаваха ключодържатели с лицата на мъртвите. Някакъв арабин ходеше сред уличния трафик, за да продава календари с лика на мъчениците. На най-новите плакати се виждаше привлекателното лице на красиво момиче — арабската тийнейджърка, която се бе взривила в търговския център „Бен Йехуда“ преди два дни.